Карлос Сафон - Играта на ангела

— И какво друго знаете?

— Зная, че с вас имаме нещо общо, и то не малко. Зная, че сте загубили баща си също като мен. Зная какво е да загубиш баща си, когато все още имаш нужда от него. Вашият ви бе отнет при трагични обстоятелства. Моят, по причини, които в случая не са важни, се отрече от мен и ме прокуди от дома си. Бих казал, че от това навярно боли най-силно. Зная, че се чувствате самотен и не се съмнявайте, че и това чувство ми е дълбоко познато. Зная, че храните големи надежди в сърцето си, ала никоя от тях не се е осъществила и това, без да си давате сметка, ви убива малко по малко с всеки изминал ден.

След неговите думи се възцари продължително мълчание.

— Много неща знаете, господин Корели.

— Достатъчно, за да ме накарат да мисля, че би ми било приятно да ви опозная по-добре и да стана ваш приятел. Смятам, че нямате много приятели. Аз също. Не се доверявам на хората, които си мислят, че имат много приятели. Това е признак, че не познават околните.

— Ала вие не търсите приятел, а служител.

— Търся един временен съдружник. Търся вас.

— Прекалено сте сигурен в себе си — подхвърлих.

— Това ми е вроден дефект — отвърна Корели, като се надигна от мястото си. — Другият е дарбата да предвиждам събитията. Поради това разбирам, че може би още ви е рано и не ви стига да чуете истината от моята уста. Нужно ви е да я видите със собствените си очи. Да я почувствате с плътта си. И ще я почувствате, повярвайте ми.

Подаде ми десницата си и не я отдръпна, докато не я стиснах.

— Мога ли поне да съм спокоен, че ще обмислите моите думи и отново ще си поговорим с вас? — попита той.

— Не зная какво да кажа, господин Корели.

— Не ми казвайте нищо засега. Обещавам ви, че следващия път, когато се срещнем, ще виждате нещата далеч по-ясно.

С тези думи той ми се усмихна сърдечно и се отправи към стълбите.

— Ще има ли следващ път? — запитах.

Корели спря и се обърна.

— Винаги има.

— Къде?

Последните лъчи на деня падаха над града и очите на Корели пламтяха като жарава.

След миг той излезе през вратата на стълбището и се скри от погледа ми. Едва тогава осъзнах, че по време на целия ни разговор не го бях видял да мигне с клепачи дори един-единствен път.

Лекарският кабинет се намираше на един висок етаж, откъдето се виждаха морето, проблясващо в далечината, и стръмната улица „Мунтанер“, прорязана от трамваи, които се плъзгаха към Енсанче между масивни къщи и величествени постройки. Клиниката миришеше на чисто. Чакалните й бяха обзаведени с изискан вкус. Картините по стените й бяха успокоителни, предимно пейзажи, които вдъхваха надежда и мир. Рафтовете на етажерките й бяха препълнени с внушителни книги, които излъчваха авторитет. Медицинските сестри се движеха грациозно като балерини и се усмихваха мимоходом. Това бе същинско чистилище за хора с пълни джобове.

— Докторът ей сега ще ви приеме, господин Мартин.

Доктор Триас бе мъж с аристократичен вид и безупречна външност, който внушаваше спокойствие и доверие с всеки свой жест. Проницателни сиви очи зад очила без рамки. Сърдечна и вежлива усмивка без капка фриволност. Доктор Триас бе човек, свикнал да се сражава със смъртта, и колкото повече се усмихваше, толкова повече вдъхваше страх. От начина, по който ме покани да вляза и да седна, получих впечатлението, че за него не са останали никакви съмнения, макар че преди няколко дена, когато започнах да се подлагам на изследвания, ми бе говорил за последните открития на науката и медицината, позволяващи да се хранят надежди в борбата против описаните от мен симптоми.

— Как сте? — попита той, като явно не можеше да реши дали да гледа мен или покривката на масата.

— Вие ми кажете.

Отправи ми лека усмивка, усмивка на добър играч.

— Медицинската сестра ми каза, че сте писател, но виждам, че в попълнения от вас формуляр сте отбелязали, че сте наемен работник.

— В моя случай няма никаква разлика.

— Мисля, че някой от моите пациенти е чел ваши книги.

— Надявам се, че това не му е нанесло трайни неврологични увреждания.

Докторът се усмихна, сякаш намери забележката ми за духовита, но след миг доби едно по-прямо изражение, което даваше да се разбере, че с любезните и банални предисловия на разговора вече е приключено.

— Господин Мартин, виждам, че сте дошли сам. Нямате ли семейство, близки роднини? Съпруга? Братя и сестри? Все още живи родители?

— Това звучи малко така, сякаш съм пътник — подхвърлих аз.