Карлос Сафон - Играта на ангела

Неспособен да заспя след една дълга работна нощ, бях излязъл да се поразходя. Вървях безцелно и краката сами ме поведоха към строежа на храма Саграда Фамилия 23 23 Изкупителният Храм на Саграда Фамилия (Светото семейство), наричан най-често само Саграда Фамилия, е масивен римокатолически храм, проектиран от прочутия каталонски архитект Антони Гауди (1852–1926). Строежът е започнат през 1882 г. и до ден-днешен не е приключен, очаква се да продължи поне до 2026 г. Храмът има три фасади, символизиращи Рождеството (на изток), Славата (на юг, още незавършена) и Страстите Христови (на запад). Фасадата на Рождеството е завършена преди Гражданската война и изпълнена в съответствие с оригиналния замисъл на Гауди. . Още когато бях малък, баща ми понякога ме водеше там да погледам тази вавилонска кула от скулптури и портици, която никога не успяваше да се извиси в полет, сякаш бе прокълната. Обичах да я посещавам, за да се убедя, че не се е променила, че градът неспирно се разраства около нея, ала Саграда Фамилия си стои в руини още от първия си ден.

Когато стигнах до нея, тъкмо се пукваше една синкава зора, прорязана от червени лъчи, които очертаваха кулите на фасадата на Рождеството. Източен вятър носеше праха от непавираните улици и неприятната миризма от фабриките, издигащи се по краищата на квартала Сант Марти. Тъкмо пресичах улица „Майорка“, когато съзрях светлините на един трамвай да се приближават към мен в леката утринна мъгла. Чух тракането на металните колела по релсите и звъна на камбаната, с която водачът възвестяваше своето преминаване през сенките. Исках да побягна, но не можех. Стоях като закован между релсите и гледах светлините на трамвая, които главоломно се носеха към мен. Чух виковете на водача и видях как от колелата се изтръгна рояк искри, когато той удари спирачките. Дори тогава, макар че от смъртта ме деляха едва няколко метра, не можах да помръдна и едно мускулче. Усетих онзи полъх на електричество, носен от бялата светлина, която лумна в очите ми; сетне фарът на трамвая се замъгли. Рухнах на земята като кукла, запазвайки съзнание още няколко секунди — точно колкото бе нужно, за да видя как димящото колело на трамвая се спря на около двайсет сантиметра от лицето ми. После всичко потъна в мрак 24 24 В този пасаж авторът вероятно прави алюзия със съдбата на Гауди, който загива през 1926 г., блъснат от трамвай. .

Отворих очи. Каменни колони, дебели като дървесни стволове, се издигаха в сумрака към един гол свод. Лъчи прашна светлина струяха косо и загатваха очертанията на безкрайни редици от разнебитени легла. Капчици вода падаха от висините като черни сълзи, които ехтяха по пода. Здрачът миришеше на плесен и на влага.

— Добре дошли в чистилището.

Надигнах се и се обърнах, за да видя един човек, облечен в дрипи, който четеше вестник на светлината на фенер и ме гледаше с усмивка, на която липсваха половината зъби. Уводната страница на всекидневника, който държеше в ръцете си, известяваше, че генерал Примо де Ривера 25 25 Мигел Примо де Ривера-и-Орбанеха (1870–1930) — испански аристократ, политик и военен, назначен за министър-председател от крал Алфонсо XIII и управлявал като диктатор в продължение на седем години (1923–1930). поема цялата държавна власт и въвежда умерена диктатура, за да избави страната от неминуема катастрофа. Този брой бе отпреди най-малко шест години.

— Къде се намирам?

Човекът ме гледаше с интерес над ръба на вестника.

— В хотел „Риц“. Не усещате ли по миризмата?

— Как съм попаднал тук?

— Май сте попрекалили снощи. Донесоха ви тази сутрин на носилка и досега си отспивахте след запоя.

Опипах сакото си и установих, че всички пари, които носех у себе си, са изчезнали.

— Ех, как е устроен светът — възкликна човекът, коментирайки новините от вестника си. — Изглежда, че в най-напредналите стадии на кретенизма липсата на идеи се компенсира с излишък на идеологии.

— Как може да се излезе оттук?

— Ако сте толкова на зор… Има два начина, траен и временен. Трайният е през покрива: един хубав скок и се отървавате от цялата гадория веднъж завинаги. А временният изход е ей оттам, в дъното, където се мотае оня оглупял бабаит, дето не гледа, че му падат панталоните, ами отправя революционен поздрав към всеки, който мине покрай него. Но имайте предвид, че излезе ли човек оттам, рано или късно пак се връща тук.

Мъжът с вестника ме наблюдаваше развеселен, а в погледа му се четеше онази бистрота на ума, която от време на време проблясва единствено у лудите.