Карлос Сафон - Играта на ангела

— Вие ли ме ограбихте?

— Предположението ви е обидно. Когато ви донесоха, вече бяхте обран до шушка, пък и аз приемам само ценни книжа, които се котират на борсата.

Оставих този лунатик да си лежи в неудобния креват с остарелия си вестник и напредничавите си изказвания. Още ми се виеше свят и с мъка можах да измина няколко крачки по права линия, но все пак се добрах до някаква врата в една от страните на голямото куполообразно помещение, която водеше към стълбище. Слаба светлина се процеждаше откъм горната част на стълбите. Изкачих се четири или пет етажа нагоре, докато усетих глътка свеж въздух, който проникваше през една голяма врата в края на стълбите. Излязох навън и най-сетне разбрах къде съм се озовал.

Пред мен се разкри едно езеро, ширнало се над върхарите на дърветата в парка Сиудадела. Слънцето вече залязваше над града и покритите с водорасли води леко се полюшваха като разлято вино. Градското водохранилище изглеждаше като грубо построена крепост или затвор. Бяха го изградили, за да снабдява с вода павилионите на Световното изложение през 1888 г., но с времето неговите недра на светска катедрала се бяха превърнали в убежище за умиращи и бездомници, които нямаше къде другаде да се подслонят, щом се мръкнеше или свиеше студ. Големият воден резервоар на покривната тераса сега представляваше мътно и кално езеро, чиито води бавно се просмукваха през пукнатините на сградата.

Именно в този миг забелязах силуета, застанал в единия край на терасата. Сякаш усетил погледа ми, той рязко се обърна и се взря в мен. Все още се чувствах леко замаян и зрението ми бе замъглено, но като че ли видях как фигурата се приближава към мен. Вървеше извънредно чевръсто, с нозе, които сякаш не докосваха земята и се движеха на тласъци, резки и твърде бързи, за да може погледът да ги проследи. Едва различавах чертите му срещу светлината, но все пак успях да забележа, че към мен се задава господин с черни и блестящи очи, които изглеждаха прекалено големи за лицето му. Колкото повече се приближаваше, толкова повече се усилваше впечатлението, че фигурата му се разтяга и нараства на височина. Усетих, че ме побиват тръпки от близостта му и отстъпих няколко крачки назад, без да си давам сметка, че отивам към ръба на водоема. Почувствах, че губя твърда почва под нозете си и политнах заднишком към тъмните води на резервоара, когато непознатият ме улови за ръката. Дръпна ме внимателно и ме отведе обратно на безопасно място. Седнах на една от пейките, които ограждаха водоема, и поех дълбоко дъх. Вдигнах поглед и за пръв път го видях ясно. Очите му бяха с нормална големина, на ръст бе колкото мен, походката и жестовете му бяха като на всеки друг. Изражението на лицето му бе приветливо и успокоително.

— Благодаря — казах аз.

— Добре ли сте?

— Да. Просто ми се зави свят.

Непознатият седна до мен. Беше пременен с отлично ушит тъмен костюм от три части, украсен с малка посребрена брошка на ревера — ангел с разперени криле, който ми се видя странно познат. Мина ми през ума, че присъствието на безупречно облечен господин на покривната тераса на тази сграда изглежда малко необичайно. Мъжът се усмихна, сякаш бе прочел мислите ми.

— Надявам се, че не съм ви стреснал — поде той. — Едва ли сте очаквали да срещнете някого тук горе.

Погледнах го слисан. Видях отражението на лицето си в неговите черни зеници, които се разшириха като мастилено петно върху хартия.

— Мога ли да ви попитам какво ви доведе насам?

— Същото, което и вас: големите надежди.

— Андреас Корели — промълвих аз.

Лицето му се озари.

— Какво огромно удоволствие е да мога най-сетне да ви поздравя лично, приятелю мой.

Говореше с лек акцент, който не можех да определя. Инстинктът ми подсказваше да стана и незабавно да си тръгна оттам, преди непознатият да е изрекъл още една дума, но все пак в гласа и в погледа му имаше нещо, което внушаваше спокойствие и доверие. Предпочетох да не си задавам въпроса откъде е разбрал, че ще ме открие на това място, на което се бях озовал неочаквано за самия мен. Звукът на гласа му и светлината на очите му ми действаха ободрително. Подаде ми ръка и аз я стиснах. Усмивката му обещаваше изгубен рай.

— Предполагам, че трябва да ви се отблагодаря за всички жестове, които правехте за мен през годините, господин Корели. Боя се, че имам дълг към вас.

— Ни най-малко. Аз съм този, който ви е задължен, приятелю, и трябва да се извиня, задето се обръщам към вас в такова неудобно място и време, но признавам, че отдавна исках да разговаряме, а все не намирах сгоден момент.