Карлос Сафон - Играта на ангела

Взех страниците от последния роман, които бях написал до момента, и ги запалих, чувствайки как с всеки лист, който предавах на пламъците, от сърцето ми падаше камък. Тая нощ над покривите духаше влажен и топъл бриз и когато влезе през прозорците ми, той отнесе пепелта на Игнациус Б. Самсон и я разпръсна сред уличките на стария град, където тя щеше да остане навеки, въпреки че думите му щяха да се изгубят безвъзвратно, а името му да се изтрие от паметта дори и на най-преданите му читатели.

На следващия ден се явих в канцеларията на Баридо и Ескобиляс. Служителката в приемната беше нова, наглед почти момиченце, и не ме познаваше.

— Името ви?

— Юго, Виктор.

Служителката се усмихна и се свърза с централата, за да уведоми Ерминия.

— Доня Ерминия, дон Юго Виктор е тук и иска да се срещне с господин Баридо.

Видях я как кимна.

— Каза, че ще дойде ей сегичка.

— Отдавна ли работиш тук? — попитах я аз.

— От една седмица — любезно отвърна момичето.

Ако не грешах в изчисленията си, тази беше осмата служителка, която Баридо и Ескобиляс бяха наели от началото на годината. Работещите в издателството, които зависеха пряко от лукавата Ерминия, не се задържаха дълго, понеже щом Усойницата откриеше, че имат малко повече мозък от нея и биха могли да я засенчат — а това бе така в девет от десет случая, — веднага ги обвиняваше в кражба, грабеж или някакво абсурдно прегрешение и правеше сцени, докато Ескобиляс не ги изхвърлеше на улицата със заплахи да им прати наемен убиец, ако случайно си развържат езика.

— Колко се радвам да те видя, Давид — рече Усойницата. — Я колко си се разхубавил! Много добре изглеждаш.

— Да, блъсна ме трамвай. Баридо тук ли е?

— Иска ли питане? За теб винаги е тук. Ще остане много доволен, когато му кажа, че си дошъл да ни посетиш.

— О, идея си нямаш колко ще се зарадва.

Усойницата ме заведе до кабинета на Баридо, обзаведен като покоите на някой канцлер от оперета — с множество килими, бюстове на императори, натюрморти и подвързани с кожа, закупени на едро томове, които, доколкото можех да си представя, се състояха от празни страници. Баридо ме посрещна с най-мазната си усмивка и ми стисна ръката.

— Всички вече горим от нетърпение да получим новия ви роман. Трябва да знаете, че преиздаваме последните два и направо ги разграбват като топъл хляб. Още пет хиляди екземпляра! Как ви се струва?

Струваше ми се, че вероятно са поне петдесет хиляди, но се ограничих само да кимна без особен ентусиазъм. Баридо и Ескобиляс бяха усвоили и изпипали до съвършенството на цветна аранжировка онова, което в гилдията на барселонските издатели бе известно като двоен тираж. Всяко заглавие имаше един официално обявен тираж от няколко хиляди екземпляра, за които на автора се изплащаше смехотворен процент печалба. После, ако книгата вървеше добре, се издаваха още един или няколко неофициални тиражи от десетки хиляди екземпляри, които никога не се декларираха и за които авторът не получаваше и една песета. Въпросните екземпляри можеха да бъдат различени от първите, защото Баридо ги печаташе тайно в някогашно предприятие за производство на колбаси в Санта Перпетуа де Могода 26 26 Намира се в провинция Барселона. и щом ги разлистеше човек, от тях се разнасяше характерният аромат на пушена наденица.

— Боя се, че имам лоши новини.

Баридо и Усойницата се спогледаха, без да променят ухилените си гримаси. В това време и Ескобиляс изникна в кабинета и ме изгледа с типичното си студено и мрачно изражение — сякаш взимаше на око мерки за ковчег.

— Я гледай кой е дошъл да ни навести. Каква приятна изненада, а? — запита Баридо съдружника си, който само кимна в отговор.

— И какви са тези лоши новини? — обади се Ескобиляс.

— Да не би да изоставате със срока, приятелю Мартин? — добави Баридо дружелюбно. — Сигурно ще можем да уредим…

— Не. Не изоставам. Просто няма да има книга.

Ескобиляс пристъпи напред и повдигна вежди. Баридо нададе престорен кикот.

— Как така няма да има книга? — попита Ескобиляс.

— Ей така — вчера я запалих и нито една страница от ръкописа не оцеля.

Настъпи тягостно мълчание. Баридо направи помирителен жест и посочи така нареченото кресло за гости — един възчерен и хлътнал трон, в който трябваше да потъват авторите и доставчиците, за да може издателят да ги гледа от удобна височина.

— Мартин, седнете и ми разкажете всичко. Виждам, че нещо ви тревожи. Можете да бъдете откровен с нас, тук сте сред свои хора.