Карлос Сафон - Играта на ангела

Винаги и давах десет сентима бакшиш, които тя приемаше безмълвно. Всяка седмица девойката звънеше на вратата ми с поръчката и всяка седмица аз й плащах и й давах десет сентима бакшиш. В продължение на девет месеца и един ден — времето, необходимо, за да напиша единствената книга, която щеше да носи моето име — това момиче, чието име не знаех и чието лице забравях всяка седмица, докато не се появеше пак на прага ми, бе човекът, когото виждах най-често.

Кристина, без да ме предупреди, изведнъж престана да идва на нашата обичайна следобедна среща. Бях започнал да се страхувам, че Видал се е досетил за хитроумния ни план, когато — един следобед, в който я чаках да се появи след почти цяла седмица отсъствие — отворих вратата, мислейки, че тя е дошла, и се озовах срещу Пеп, един от прислужниците от Вила Елиус. Той ми носеше грижливо запечатан пакет от името на Кристина, който съдържаше целия ръкопис на Видал. Пеп ми обясни, че бащата на Кристина получил аневризма, която на практика го превърнала в инвалид, и че дъщеря му го завела в един санаториум в Пиренеите, в Пучсерда 27 27 Административен център на район Баша Серданя в провинция Жирона, разположен на брега на река Сегре на около 1200 м надморска височина. , където май имало някакъв млад доктор, вещ в лечението на такива болести.

— Господин Видал се погрижи за всичко — обясни Пеп. — Без да жали средства.

Видал никога не забравяше слугите си, помислих си аз не без известна горчивина.

— Помоли ме лично да ви връча това. И да не казвате нищо на никого.

Прислужникът ми подаде пакета с явно облекчение, че се отървава от този загадъчен предмет.

— Остави ли ти някакъв адрес, на който бих могъл да я намеря, ако се наложи?

— Не, господин Мартин. Зная само, че бащата на госпожица Кристина е приет в едно място, наречено Вила Сан Антонио.

Няколко дена по-късно Видал дойде на една от своите импровизирани визити и остана цяла вечер при мен, като ми пиеше мастиката, пушеше ми цигарите и ми описваше нещастието, сполетяло шофьора му.

— Направо не е за вярване. Здрав и прав човек така да рухне отведнъж и вече да не знае кой е!

— Как е Кристина?

— Можеш да си представиш. Майка й почина преди години и Мануел е едничкият роднина, който й е останал. Взе със себе си албум със семейни снимки и по цял ден ги показва на клетия човек, та дано да си спомни нещо.

Докато Видал говореше, неговият роман, или по-скоро трябваше да кажа моят, лежеше с лицето надолу върху масата в галерията — куп хартия само на половин метър от ръцете му. Дон Педро сподели, че в отсъствието на Мануел помолил Пеп — очевидно добър ездач — да усвои изкуството на шофирането, но за момента младежът се справял плачевно.

— Дайте му време. Автомобилът не е кон. Тайната е в практиката.

— Като отваряш дума за това, се сещам — Мануел те научи да шофираш, нали?

— Мъничко — признах аз. — И не е толкова лесно, колкото изглежда.

— Ако този роман, с който си се захванал, не се продаде, винаги можеш да станеш мой шофьор.

— Хайде да не погребваме все още горкия Мануел, дон Педро.

— Забележката ми наистина беше нетактична — призна Видал. — Съжалявам.

— А какво става с вашия роман, дон Педро?

— О, върви много добре. Кристина занесе окончателния ръкопис в Пучсерда, за да го препечата на чисто и да го приведе в подходящ вид, докато бди над баща си.

— Радвам се да ви видя доволен от труда ви.

Видал се усмихна победоносно.

— Мисля, че ще излезе нещо голямо от това — рече той. — След толкова месеци, които смятах за изгубени, препрочетох първите петдесет страници, които Кристина бе преписала на машина, и чак се смаях от себе си. Мисля, че и ти също ще се смаеш. Май ще излезе, че все още си имам някои трикове, на които бих могъл да те науча.

— Никога не съм се съмнявал в това, дон Педро.

Тая вечер той пиеше повече от обичайното. През годините се бях научил да разгадавам целия му набор от тревоги и задръжки и подозирах, че сегашното му посещение не бе продиктувано само от любезност. Когато ликвидира наличния запас от мастика, щедро му налях пълна чаша бренди и зачаках.

— Давид, има неща, за които двамата с теб никога не сме разговаряли…

— За футбол, например.

— Говоря съвсем сериозно.

— Давайте, дон Педро, слушам ви.

Той ме изгледа продължително — явно се двоумеше.

— Винаги съм се опитвал да ти бъда добър приятел, Давид. Знаеш го, нали?

— Винаги сте били много повече от това, дон Педро. И двамата го знаем.