Карлос Сафон - Играта на ангела

Влакът пристигна с почти цял час закъснение като змия от пара, влачеща се под бурята. Застанал до локомотива, чаках Кристина да се появи сред пътниците, които слизаха от вагоните. Десет минути по-късно всички пасажери бяха слезли, а от нея все още нямаше и следа. Канех се да се прибера вкъщи, мислейки, че в крайна сметка Кристина явно не е взела този влак, когато ми хрумна все пак да хвърля един последен поглед. Изминах целия перон до края, като се взирах внимателно в прозорците на купетата. Открих я в предпоследния вагон; седеше с унесен поглед, опряла глава в стъклото. Качих се във вагона и застанах на прага на купето. Щом чу стъпките ми, тя се обърна и ме погледна без изненада, като се усмихваше немощно. Изправи се и мълчаливо ме прегърна.

— Добре дошла — казах аз.

Целият багаж на Кристина се състоеше от един малък куфар. Подадох й ръка и слязохме на перона, който вече бе опустял. Изминахме цялото разстояние до фоайето на гарата, без да обелим дума. На изхода се спряхме. Проливният дъжд плющеше с всички сили и редицата таксита, която бях видял пред вратите на гарата, когато пристигнах там, сега се бе изпарила.

— Не искам да се връщам във Вила Елиус тази нощ, Давид. Все още не.

— Можеш да останеш у дома, ако желаеш, или пък да ти потърсим стая в някой хотел.

— Не искам да оставам сама.

— Значи отиваме вкъщи. Ако не друго, поне стаи имам в излишък.

Зърнах един носач, който се бе подал навън да погледа бурята, държейки огромен чадър. Приближих се до него и му предложих да купя чадъра за сума, която петорно надхвърляше цената му. Той ми го връчи със сервилна усмивка.

Подслонени под чадъра, двамата с Кристина поехме под пороя към къщата с кулата, където пристигнахме десет минути по-късно, измокрени до кости благодарение на силния вятър и локвите. Бурята бе прекъснала тока и улиците тънеха в един течен мрак, нарушаван тук-там само от маслени лампи или запалени свещи, които хвърляха светлина от балкони и портали. Не се съмнявах, че дивната електрическа инсталация на моята къща навярно е била сред първите жертви на бурята. Наложи се да се качим по стълбите пипнешком и когато отворих входната врата на жилището, проблясващите светкавици го показаха в неговия най-печален и негостоприемен вид.

— Ако си променила решението си и предпочиташ да потърсим хотел…

— Не, всичко е наред. Не се тревожи.

Оставих куфара на Кристина във вестибюла и отидох в кухнята да потърся една кутия с най-различни свещи, която държах в килера. Заех се да ги паля една по една, като ги закрепях в чинии, чаши и други съдове. Кристина ме наблюдаваше от прага.

— Ей сегичка ще стане — уверих я аз. — Вече имам практика.

Започнах да разнасям свещите из стаите, наредих ги по коридора и по ъглите, докато цялата къща се потопи в нежен златист здрач.

— Заприлича на катедрала — рече Кристина.

Придружих я до една от спалните, която никога не използвах, но я поддържах чиста и подредена заради редките случаи, в които Видал, прекалено пиян, за да се прибере в своя дворец, бе оставал да нощува при мен.

— Сега ще ти донеса чисти кърпи. Ако нямаш дрехи за преобличане, мога да ти предложа богат избор от зловещи одежди в стил „Бел епок“, останали от предишните собственици.

Непохватните ми опити да се пошегувам едва успяха да изтръгнат една усмивка от нея и тя само кимна. Оставих я седнала на леглото и хукнах да търся кърпи. Когато се върнах, я заварих да седи все така неподвижно. Сложих кърпите на леглото до нея и придърпах по-близо няколко свещи, които бях оставил на прага, за да й осигуря повече светлина.

— Благодаря — промълви тя.

— Докато се преобличаш, ще ти приготвя горещ бульон.

— Нямам апетит.

— Все едно, ще ти се отрази добре. Ако имаш нужда от нещо, веднага ми кажи.

Оставих я сама и отидох в моята стая, за да се отърва от прогизналите си обувки. Сложих вода да се стопли и седнах в галерията да чакам. Дъждът не отслабваше и яростно тропаше по прозорците като картечница, а шумът от силните струи във водостоците на кулата и по покривната тераса звучеше като стъпки по тавана. По-нататък, отвъд къщата, квартал Рибера бе потънал в почти непрогледен мрак.

След малко вратата на стаята на Кристина се отвори и аз чух приближаващите й стъпки. Беше си облякла бял пеньоар, а раменете й бяха загърнати с голям вълнен шал, който не си подхождаше с пеньоара.

— Взех тези дрехи назаем от един от гардеробите — рече тя. — Надявам се, че нямаш нищо против.