Карлос Сафон - Играта на ангела

— Тази ми е любимата — тихо рече тя.

— Къде е заснета?

— Не зная. Не си спомням това място, нито пък този ден. Дори не съм сигурна, че мъжът на снимката е баща ми. Сякаш този миг никога не е съществувал. Преди години я намерих в татковия албум и никога не съм знаела точно какво означава. Като че ли се опитва да ми каже нещо.

Продължих да разгръщам страниците. Кристина ми обясняваше кой кой е.

— Виж, това съм аз на четиринайсет години.

— Зная.

Погледна ме с тъга.

— Изобщо не си давах сметка, знаеш ли?

Аз само свих рамене.

— Никога няма да можеш да ми простиш.

Предпочетох да обръщам страниците, вместо да срещна очите й.

— Няма какво да ти прощавам.

— Погледни ме, Давид.

Затворих албума и изпълних молбата й.

— Излъгах те — каза тя. — Разбира се, че си давах сметка. Давах си сметка всеки божи ден, но мислех, че нямам право.

— Защо?

— Защото нашият живот не ни принадлежи. Нито моят, нито този на баща ми, нито твоят…

— Всичко принадлежи на Видал — рекох аз с горчивина.

Кристина бавно улови ръката ми и я поднесе към устните си.

— Не и днес — промълви тя.

Знаех, че ще я изгубя веднага щом тази нощ отмине и болката и самотата, които я разкъсваха отвътре, започнат да утихват. Знаех, че имаше право — не защото казаното от нея бе истина, а защото дълбоко в себе си и двамата го вярвахме и винаги щеше да бъде така. Скрихме се като крадци в една от стаите, без да дръзнем да запалим и една свещ, без да дръзнем дори да говорим. Съблякох я бавно и обходих кожата й с устните си, съзнавайки, че никога повече няма да направя това. Кристина се отдаде с ярост и самозабрава, и когато умората ни надви, заспа в прегръдките ми, без да изпитва нужда да каже нещо. Аз се противях на съня, като се наслаждавах на топлината на тялото й и си мислех, че ако на следващия ден смъртта пожелае да ме посети, ще я приема в мир. Милвах Кристина в здрача, докато слушах как отвъд стените бурята се отдалечава от града, и знаех, че ще я изгубя, но че поне за няколко мига тя е била моя, а аз — неин, и не сме принадлежали никому другиму.

Когато първите лъчи на зората докоснаха прозорците, отворих очи и заварих леглото празно. Излязох в коридора и отидох до галерията. Кристина бе оставила албума и бе взела със себе си романа на Видал. Обиколих цялата къща, която вече излъчваше аромата на нейното отсъствие, и се заех да угася една по една свещите, запалени предната нощ.

Девет седмици по-късно стоях на Пласа де Каталуня №17, където книжарница „Каталония“ бе отворила врати преди две години, и гледах смаяно една сякаш безкрайна витрина, отрупана с екземпляри от романа „Къщата на тленните останки“ от Педро Видал. Усмихнах се вътрешно. Моят покровител бе използвал дори заглавието, което му бях подсказал преди време, когато му бях изложил основите на историята. Реших да вляза и да поискам един екземпляр. Отворих го наслуки и взех да препрочитам пасажи, които помнех наизуст, защото ги бях доизгладил едва преди два месеца. В цялата книга не открих и една дума, която да не бе написана от мен, като изключим посвещението: На Кристина Сание, без която…

Когато върнах романа на книжаря, той ми каза да не се двоумя.

— Докараха го преди два дена и вече го прочетох — добави той. — Великолепен роман! Послушайте ме и го вземете. Знам, че го превъзнасят във всички вестници и това почти винаги е лош признак, но в тоя случай изключението потвърждава правилото. Ако не ви хареса, ще ми го донесете и ще ви върна парите.

— Благодаря — отвърнах, признателен за препоръката, която в случая беше комплимент за мен. — Но и аз вече съм го чел.

— Тогава мога ли да ви покажа нещо друго?

— Имате ли един роман на име „Стъпалата към небето“?

Книжарят се замисли за миг.

— Този беше на Мартин, нали, автора на „Градът…“?

Кимнах.

— Бях направил поръчка, но издателството не ми я достави. Нека да проверя все пак.

Последвах го до един щанд, където той поговори с един от колегите си, който поклати глава.

— Доставката трябваше да пристигне вчера, но издателят казва, че няма бройки. Съжалявам. Ако искате, ще ви запазя една, когато ги докарат…

— Не се тревожете. Пак ще се отбия. И много ви благодаря.

— Съжалявам, господине. Не зная какво е станало, защото, нали ви казвам, тоя роман трябваше да го имаме вече…

Щом излязох от книжарницата, отидох до един павилион за вестници в началото на Ла Рамбла. Оттам си купих почти всички всекидневници, от „Ла Вангуардия“ до „Ла вос де ла индустрия“. После седнах в кафене „Каналетас“ и се заех най-щателно да прегледам пресата. Рецензии за романа, който бях написал заради Видал, имаше във всички издания — на цяла страница, с големи заглавия и снимка на дон Педро, на която той изглеждаше замислен и загадъчен, издокаран с нов костюм и захапал лула с преднамерено нехайно изражение. Започнах да чета различните заглавия и първия и последен абзац на всяка рецензия.