Карлос Сафон - Играта на ангела

— Можеш да си ги задържиш, ако желаеш.

Тя седна в едно от креслата и плъзна поглед из стаята, като очите й се спряха върху купчината листове на масата. Погледна ме и аз кимнах.

— Завърших я преди няколко дена — казах.

— А твоята книга?

Със сигурност чувствах и двата ръкописа като свои, но се ограничих само с едно кимване.

— Може ли? — попита тя, като взе една страница и я доближи до светилника.

— Разбира се.

Наблюдавах я как чете безмълвно, с вяла усмивка на устните.

— Педро никога няма да повярва, че е написал това — рече тя накрая.

— Имай ми доверие — отвърнах.

Кристина остави страницата върху купчината и ми отправи продължителен поглед.

— Липсваше ми — каза тя. — Не исках да е така, но чувствах, че ми липсваш.

— И ти на мен.

— Имаше дни, в които, преди да отида в санаториума, се запътвах към гарата и сядах на перона да чакам влака, който идваше от Барселона — мислех си, че може би ще те видя там.

Преглътнах с мъка.

— Смятах, че не искаш да ме видиш — казах.

— И аз така смятах. Знаеш ли, баща ми често питаше за теб. Помоли ме да се грижа за теб.

— Баща ти беше добър човек — рекох аз. — И добър приятел.

Кристина кимна с усмивка, но видях, че очите й се наляха със сълзи.

— Накрая вече нищо не си спомняше. В някои дни ме бъркаше с майка ми и ми искаше прошка за годините, които бе прекарал в затвора. После минаваха цели седмици, в които едва осъзнаваше, че съм там. С времето самотата се загнездва в теб и повече не си отива.

— Съжалявам, Кристина.

— Последните дни ми се стори, че е по-добре. Започна да си спомня разни неща. Бях взела от къщи един албум с фотографии и за пореден път му показвах кой кой е. Имаше една снимка, направена преди години във Вила Елиус, на която двамата с него седите в колата. Ти си зад волана, а баща ми те учи да шофираш. И двамата се смеете. Искаш ли да я видиш?

Не бях сигурен, но не смеех да накърня този миг.

— Разбира се…

Кристина отиде да вземе албума от куфара си и се върна с една малка книга, подвързана с кожа. Седна до мен и взе да разгръща страниците, пълни със стари снимки, изрезки и пощенски картички. Подобно на баща ми, Мануел едва умееше да чете и да пише и спомените му бяха съставени предимно от образи.

— Погледни, ето къде сте.

Разгледах снимката и си спомних съвсем точно онзи летен ден, в който Мануел ме бе оставил да се кача в първата кола, купена от Видал, и ми бе дал основни уроци по кормуване. После бяхме закарали колата до улица „Панама“ и с една скорост от някакви си пет километра в час, която на мен ми се видя просто шеметна, бяхме отишли до Авенида Пиърсън, като на връщане шофирах аз.

„Направо сте роден за ас на волана“, бе отсъдил тогава Мануел. „Ако някой ден зациклите с писането, помислете дали да не станете състезател“.

Усмихнах се, припомняйки си онзи миг, който бях смятал за изгубен. Кристина ми подаде албума.

— Задръж го. Баща ми би се радвал той да остане при теб.

— Албумът си е твой, Кристина. Не мога да го приема.

— Аз също бих предпочела ти да го задържиш.

— Тогава нека да остане на съхранение при мен, докато не пожелаеш да си го вземеш обратно.

Започнах да разлиствам страниците на албума, разглеждайки лица, които си спомнях, и други, които никога не бях виждал. Там бе сватбената снимка на Мануел Сание и съпругата му Марта, на която Кристина толкова приличаше; имаше и фотографии на нейните чичовци и лели, дядовци и баби, на една улица в Равал, по която минаваше някакво шествие, и на баните в Сан Себастиан на плажа на Барселонета. Мануел бе колекционирал стари пощенски картички с изгледи от Барселона и изрезки от вестници със снимки на един съвсем младичък Видал — на една от тях той позираше пред вратите на хотел „Флорида“ на върха на Тибидабо, а на друга бе уловил под ръка някаква умопомрачителна красавица в салоните на казино „Рабасада“.

— Баща ти много тачеше дон Педро.

— Винаги ми казваше, че на него дължим всичко — отвърна Кристина.

Продължих пътуването си из спомените на горкия Мануел, докато се натъкнах на една снимка, която като че ли не се вписваше сред останалите. На нея се виждаше момиченце на осем или девет години, крачещо по малък дървен кей, който се врязваше в гладката повърхност на едно сияйно море. Детето вървеше, уловило за ръка някакъв възрастен човек — мъж, облечен в бял костюм, който бе донякъде отрязан от кадъра. В дъното на кея личеше малка платноходка, а зад нея се простираше един безкраен хоризонт, над който залязваше слънцето. Детето, снимано в гръб, беше Кристина.