— Тиражът е от петстотин бройки — уточни Ескобиляс. — Барсело и Семпере лично дойдоха вчера да поискат двеста от тях. Останалите ще отидат в следващата ни доставка; не можаха да влязат в настоящата, защото ни се бяха натрупали твърде много нови заглавия. Ако си бяхте направили труда да вникнете в нашите проблеми и не бяхте такъв егоист, прекрасно щяхте да ни разберете.
Гледах ги и тримата и не вярвах на ушите си.
— Само не ми казвайте, че няма да направите нищо повече от това.
Баридо ме погледна опечалено.
— И какво искате да направим, приятелю мой? Заложихме всичко на една карта заради вас. Помогнете ни сега мъничко и вие.
— Поне да бяхте написали някоя книга като тая на вашия приятел Видал — обади се Ескобиляс.
— Да, това вече е роман и половина! — съгласи се Баридо. — Казва го даже и „Ла вос де ла индустрия“.
— Знаех си, че така ще стане — продължи съдружникът му. — Вие сте един неблагодарник.
Усойницата, седнала до мен, ме гледаше съкрушено. Стори ми се, че се кани да ме хване за ръката, за да ме утеши, и бързо се отдръпнах. Баридо ми отправи мазна усмивка.
— Може би това е за добро, Мартин. Може би е знак от нашия Господ, който в безграничната си мъдрост иска да ви напъти да се върнете към работата, която достави толкова радост на читателите на „Градът на прокълнатите“.
Избухнах в смях. Баридо се присъедини към мен, а по негов знак прихнаха да се смеят и Ескобиляс и Усойницата. Гледах този хор от хиени и си мислех, че при други обстоятелства сегашният момент щеше да ми се стори наситен с изтънчена ирония.
— Радвам се, че приемате нещата така положително — заяви Баридо. — Е, какво ще кажете? Кога ще имаме на разположение следващия роман на Игнациус Б. Самсон?
Тримата ме гледаха любезно и очаквателно. Покашлях се, за да си прочистя гърлото и думите ми да прозвучат ясно, и им се усмихнах.
— Вървете на майната си.
Когато излязох оттам, часове наред крачих из улиците на Барселона без цел и посока. Не ми достигаше въздух и някаква тежест притискаше гърдите ми. Студена пот бе избила по челото и ръцете ми. На свечеряване вече не знаех къде да се скрия и поех по обратния път към къщи. Минавайки покрай книжарницата „Семпере и синове“, видях, че книжарят е напълнил витрината с екземпляри от моя роман. Вече беше затворено заради късния час, но вътре все още светеше и когато поисках да ускоря крачка, забелязах, че Семпере ме е зърнал и ми се усмихва с една тъга, която не бях виждал у него през всичките години на познанството ни. Той отиде до вратата и я отвори.
— Влезте за мъничко, Мартин.
— Някой друг ден, господин Семпере.
— Хайде, направете го заради мен.
Хвана ме за ръката и ме замъкна вътре в книжарницата. Последвах го до задната стаичка, където ми предложи стол. Поднесе две чаши с някаква течност, която изглеждаше по-гъста от смола, и ми направи знак да я изпия на един дъх. Той направи същото.
— Прегледах книгата на Видал — рече книжарят.
— Това е успехът на сезона — отбелязах.
— Той знае ли, че вие сте я написали?
Свих рамене.
— Има ли значение?
Семпере ми отправи същия поглед, с който в един далечен ден бе посрещнал онова осемгодишно хлапе, явило се в дома му пребито и със счупени зъби.
— Добре ли сте, Мартин?
— Отлично.
Семпере промърмори нещо под нос и стана, за да вземе някакъв предмет от един рафт. Беше екземпляр от моя роман. Подаде ми го заедно с една писалка и се усмихна.
— Бъдете така любезен да ми напишете посвещение.
Щом го написах, той взе книгата от ръцете ми и я постави в почетната витрина зад тезгяха, където държеше първите издания, които не бяха за продан. Това бе личното светилище на Семпере.
— Не е нужно да го правите, господин Семпере — промълвих.
— Правя го, защото ми е приятно и защото поводът го заслужава. Тази книга е къс от вашето сърце, Мартин. А също и от моето, заради онази малка роля, която съм изиграл за нея. Поставям я между „Дядо Горио“ и „Възпитание на чувствата“.
— Това е светотатство.
— Глупости! Това е една от най-добрите книги, които съм продал през последните десет години — а съм продал много — отвърна ми старият Семпере.
Благите му думи едва успяха да докоснат онова студено и непроницаемо спокойствие, което бе започнало да ме обзема. Прибрах се вкъщи полека, без да бързам. Когато влязох в къщата с кулата, си налях чаша вода и докато я пиех в кухнята на тъмно, прихнах да се смея.
На следващата сутрин получих две формални посещения. Първото бе на Пеп, новия шофьор на Видал. Носеше ми вест от своя господар, който ме канеше на обед в „Мезон Доре“ — несъмнено това бе празничната гощавка, която ми бе обещал преди време. Пеп ми се видя наперен и горящ от нетърпение да си тръгне час по-скоро. Нямаше и помен от съучастническия начин, по който се бе държал спрямо мен преди. Не пожела да влезе и предпочете да чака на площадката на стълбището. Подаде ми поканата, написана от Видал, без да ме погледне в очите, и щом му казах, че ще отида на срещата, веднага си тръгна, без да се сбогува.
Читать дальше