Карлос Сафон - Играта на ангела

— Това ли правите вие, дон Педро? Разчитате на протекция?

— На мен не ми е нужно, Давид. Нали аз им давам хляб да ядат. Това също никога не можа да го проумееш.

— Ще се учудите колко бързо се уча. Ала не берете грижа, тези рецензии нямат никакво значение. За добро или зло, утре никой няма да си спомня за тях — нито за моите, нито за вашите.

— Тогава какъв е проблемът?

— Оставете, не е важно.

— Да не би ония кучи синове? Баридо и крадецът на трупове?

— Забравете, дон Педро. Както сам казахте, вината си е моя и на никой друг.

Салонният управител се приближи с въпросителен поглед. Не бях прегледал менюто и нямах намерение да го правя.

— Обичайното — за двама — поръча дон Педро.

Управителят се отдалечи с почтителен поклон. Видал ме наблюдаваше, сякаш бях опасен звяр, затворен в клетка.

— Кристина не можа да дойде — рече той. — Донесох това, за да й напишеш посвещение.

Сложи на масата един екземпляр от „Стъпалата към небето“, опакован в пурпурна хартия с печата на книжарница „Семпере и синове“, и го побутна към мен. Не направих никакво движение, за да го взема. Видал бе пребледнял. След разгорещената си реч и отбранителния тон явно се готвеше да бие отбой. Сега ми е паднал на мушката, помислих си аз.

— Кажете ми най-сетне каквото имате да ми казвате, дон Педро. Няма да ви ухапя.

Видал пресуши чашата си на един дъх.

— Две са нещата, които исках да ти кажа. И двете няма да ти харесат.

— Почвам вече да свиквам с това.

— Едното е свързано с баща ти.

Усетих как злостната усмивка се стопи на устните ми.

— От години искам да ти го кажа, но все си мислех, че за теб няма никаква полза да го знаеш. Навярно ще си помислиш, че съм премълчал от малодушие, но ти се заклевам, заклевам се в каквото щеш, че…

— Какво? — прекъснах го аз.

Видал въздъхна.

— Нощта, в която баща ти умря…

— … в която го убиха — поправих го аз с леден тон.

— Беше грешка. Смъртта на баща ти беше грешка.

Погледнах го неразбиращо.

— Онези хора не преследваха него. Просто сбъркаха.

Спомних си погледите на тримата бандити в мъглата, миризмата на барут и кръвта на баща ми, която шуртеше черна изпод ръцете ми.

— Човекът, когото искаха да убият, бях аз — рече Видал едва чуто. — Един бивш съдружник на баща ми бе открил, че жена му и аз…

Затворих очи и чух как един мрачен смях заклокочи във вътрешностите ми. Баща ми бе умрял, надупчен с куршуми, заради фустогонството на великия Педро Видал.

— Кажи нещо, за Бога — замоли се Видал.

Отворих очи.

— Кое е второто нещо, което щяхте да ми казвате?

Никога не го бях виждал уплашен. Отиваше му.

— Помолих Кристина да се омъжи за мен.

Последва дълго мълчание.

— Тя се съгласи.

Видал сведе очи. Един от келнерите тъкмо се задаваше с ордьоврите. Постави ги на масата и ни пожела „Bon appétit“. Видал не смееше да ме погледне отново. Храната изстиваше в чиниите. След малко взех екземпляра от „Стъпалата към небето“ и си излязох.

Същия следобед, след като излязох от „Мезон Доре“, по едно време се усетих, че вървя по Ла Рамбла, носейки онази бройка от „Стъпалата към небето“. Когато наближих ъгъла, откъдето започваше улица „Кармен“, започнаха да ми треперят ръцете. Спрях пред витрината на бижутерския магазин „Багес“, като се преструвах, че разглеждам златни медальони във формата на феи и цветя, инкрустирани с рубини. Пищната барокова фасада на магазин „Ел Индио“ бе съвсем наблизо; съдейки по вида й, всеки би помислил, че това е огромен базар, пълен с неподозирани чудесии, а не просто магазин за тъкани и платове. Приближих се бавно и влязох във фоайето, което водеше към входа. Знаех, че тя не би могла да ме познае, че навярно и аз самият вече не бих я познал, но въпреки това постоях там почти пет минути, преди да се осмеля да вляза. Когато все пак го сторих, сърцето ми биеше до пръсване и чувствах, че дланите ми се потят.

Стените бяха покрити с рафтове, препълнени с големи топове всевъзможни платове; край масите продавачи, въоръжени с шивашки метри и специални ножици, вързани на коланите им, обслужваха дами от сой, ескортирани от своите прислужнички и шивачки, и им показваха луксозните тъкани така, сякаш ставаше дума за скъпоценни материали.

— Мога ли да ви помогна с нещо, господине?

Въпросът дойде от един снажен мъж с писклив глас, навлечен с възтесен костюм от фланелен плат, който сякаш всеки миг щеше да се пръсне и да осее магазина с летящи парцали. Човекът ме гледаше снизходително с отчасти принудена, отчасти враждебна усмивка.