Карлос Сафон - Играта на ангела

Вчера дочетох една от твоите книги. Педро ги има всичките и аз все си ги чета, защото това е единственият начин да почувствам, че съм с теб. Тази история беше тъжна и странна, разправяше се за две счупени и захвърлени кукли в един пътуващ цирк, които за една нощ оживяват, знаейки, че ще умрат призори. Докато я четях, ми се стори, че си я писал за нас двамата. Преди няколко седмици сънувах, че те виждам отново, че се срещаме на улицата и ти не си спомняш за мен. Усмихваш ми се и ме питаш как се казвам. Не знаеш нищо за мен. Не ме мразиш. Всяка нощ, щом Педро заспи до мен, затварям очи и се моля на небесата или на ада да ми изпратят отново същия този сън. Утре, или може би вдругиден ще ти пиша пак, за да ти кажа, че те обичам, дори и това да не значи нищо за теб.

Пуснах писмото на пода, неспособен да чета повече. И утре е ден, казах си, по-лош от този едва ли би могъл да бъде. Представа си нямах какви прелести ме чакат тепърва. Навярно бях успял да поспя два часа в най-добрия случай, когато се събудих внезапно още в малките часове. Някой тропаше силно по вратата на жилището. Останах няколко секунди замаян в тъмното, търсейки ключа на лампата. Отново се разнесоха удари по вратата. Запалих лампата, станах от леглото и отидох до входа. Отместих капачето на шпионката. Три лица се виждаха в сумрака на площадката. Инспектор Грандес и зад него — Маркос и Кастело. Тримата гледаха втренчено в шпионката. Поех си дълбоко дъх няколко пъти, преди да отворя.

— Добър вечер, Мартин. Извинете, че идваме по това време.

— И кое време е сега?

— Време да си размърдаш задника, кучи сине — изломоти Маркос, изтръгвайки от Кастело една усмивка, с която спокойно бих могъл да се обръсна.

Грандес ги изгледа укоризнено и въздъхна.

— Часът е малко след три сутринта — рече той. — Може ли да вляза?

Въздъхнах с досада, но кимнах и му направих път да мине. Инспекторът даде знак на хората си да чакат на площадката. Маркос и Кастело кимнаха с неохота и ме изгледаха мръсно. Затворих вратата под носа им.

— Би трябвало да внимавате повече с тези двамата — отбеляза Грандес, докато вървеше непринудено по коридора.

— Моля, чувствайте се като у дома си… — рекох аз.

Върнах се в спалнята и се навлякох надве-натри с първото, което ми попадна пред очите, което в случая бяха мръсни дрехи, струпани на един стол. Когато излязох пак в коридора, нямаше и следа от Грандес.

Отидох до галерията и го заварих там, на прозореца, загледан в облаците, които пълзяха ниско над покривните тераси на града.

— А къде е бонбончето? — попита той.

— Отиде си вкъщи.

Грандес се извърна с усмивка.

— Умна глава сте вие, не ги държите на пълен пансион — каза той и ми посочи едно кресло. — Седнете.

Отпуснах се тежко на седалката. Инспекторът остана прав, като ме гледаше втренчено.

— Какво? — попитах аз накрая.

— Изглеждате зле, Мартин. Да не сте се сбили с някого?

— Паднах.

— Аха. Научих, че през деня сте посетили магазина за магически артикули, собственост на господин Дамиан Роурес, намиращ се на улица „Принсеса“.

— Нали лично ме видяхте да излизам оттам по обяд. За какво е всичко това?

Грандес ме наблюдаваше хладно.

— Сложете си палто и шал или каквото и да е. Навън е студено. Отиваме в участъка.

— Защо?

— Правете каквото ви казвам.

Една полицейска кола ни чакаше на Пасео дел Борн. Без да се церемонят, Маркос и Кастело ме тикнаха на задната седалка и се настаниха от двете ми страни, притискайки ме по средата.

— Удобно ли му е на господинчото? — попита Кастело, като ме сръга с лакът в ребрата.

Инспекторът седна отпред, до шофьора. Никой от тях не обели зъб през петте минути, които ни бяха нужни, за да изминем Виа Лайетана, пуста и потопена в мъгла с цвят на охра. Когато пристигнахме в Централния участък, Грандес слезе от колата и влезе в сградата, без да чака. Маркос и Кастело ме сграбчиха над лактите така, сякаш искаха да ми смелят костите, и ме повлякоха из един лабиринт от стълби, коридори и килии, докато стигнахме до някаква стая без прозорци, която миришеше на пот и урина. По средата й имаше маса от проядено дърво и два овехтели стола. От тавана висеше гола електрическа крушка, а в центъра на стаята имаше решетка за оттичане на вода, там, където се събираха двете леко наклонени плоскости, които образуваха повърхността на пода. Беше изключително студено. Преди да осъзная какво става, вратата се затръшна зад гърба ми. Чух стъпки, които постепенно заглъхнаха. Обиколих дузина пъти този зандан, докато накрая се отпуснах примирено на един от разклатените столове. През следващия час едничките звуци, които чувах, бяха собственото ми дишане, скърцането на стола и ехото от някаква водосточна тръба, чието местоположение не можах да установя.