Карлос Сафон - Играта на ангела

Отворих очи и в тях нахлу ослепителното сияние на една маслена лампа. Лицето на пазача ме наблюдаваше, абсолютно безизразно. Опитах се да примигна и взрив от болка прониза черепа ми, започвайки от тила.

— Жив ли сте? — попита пазачът, без да стане ясно дали въпросът бе отправен към мен, или бе чисто реторичен.

— Да — изстенах аз. — И през ум да не ви минава да ме тикнете в някой ров.

Той ми помогна да се надигна полека. При най-малкото движение усещах пронизваща болка в главата.

— Какво стана?

— Вие ще кажете. Трябваше да затворя още преди час, но като не ви видях да излизате, дойдох дотук да видя какво става и ви заварих да спите като пън.

— А жената?

— Коя жена?

— Бяха двама души.

— Две жени?

Въздъхнах и поклатих глава.

— Бихте ли ми помогнали да стана?

С помощта на пазача успях да се изправя. Едва тогава усетих една смъдяща болка и забелязах, че ризата ми е разтворена. Няколко повърхностни разреза пресичаха гърдите ми.

— Чуйте, тая работа хич не изглежда добре…

Закопчах палтото си и докато правех това, опипах вътрешния си джоб. Снимката на Марласка бе изчезнала.

— Имате ли телефон в будката?

— Телефон? Да бе, как не. Намира се в салона с турската баня.

— Можете ли поне да ми помогнете да стигна до кулата Белесгуард, за да си повикам такси оттам?

Пазачът изруга и ме подхвана през раменете.

— Хубаво ви казвах аз да дойдете друг ден — рече той примирено.

Оставаха само няколко минути до полунощ, когато най-сетне успях да се добера до къщата с кулата. Щом отворих вратата, веднага разбрах, че Изабела си е отишла. Ехото от стъпките ми в коридора звучеше различно. Не си направих труда да запаля лампата. Придвижих се из къщата в полумрака и надникнах в стаята, която доскоро бе нейна. Изабела я бе почистила и подредила. Чаршафите и одеялата бяха сгънати прилежно на един стол, дюшекът бе оголен. Нейният аромат все още се носеше във въздуха. Отидох до галерията и седнах на писалището, което моята помощничка бе използвала. Изабела бе подострила моливите и ги бе поставила акуратно във ваза. Купчината бели листа бе спретнато подредена върху един поднос. Комплектът писци, който й бях подарил, почиваше в единия край на масата. Къщата никога не ми бе изглеждала толкова празна.

В банята се освободих от подгизналите си дрехи и поставих на тила си напоен със спирт пластир. Болката бе намаляла и се бе превърнала в тъпо пулсиране и в едно общо усещане, което не бе много по-различно от тежък махмурлук. В огледалото разрезите по гърдите ми изглеждаха като линии, прокарани с перодръжка. Бяха чисти и повърхностни разрези, но доста ме смъдяха. Промих ги със спирт, като се надявах, че няма да се възпалят.

Проснах се в леглото и се завих до шията с две или три одеяла. Единствените части от тялото, които не ме боляха, бяха тези, които до такава степен бяха изтръпнали от студа и дъжда, че вече изобщо не ги усещах. Лежах и чаках да се стопля, заслушан в онази студена тишина — тишина, изпълнена с пустота и отсъствия, — която тегнеше над къщата. Преди да си отиде, Изабела бе оставила пакета с писма от Кристина върху нощната масичка. Протегнах ръка и измъкнах напосоки едно от тях, което бе с дата отпреди две седмици.

Скъпи Давид,

Дните отминават, а аз продължавам да ти пиша писма, на които навярно предпочиташ да не отговаряш, ако изобщо ги отваряш. Вече започвам да си мисля, че ги пиша само за себе си, за да убия самотата и да повярвам поне за миг, че ти си край мен. Всеки ден се питам как си и какво ли правиш.

Понякога си мисля, че си напуснал завинаги Барселона и си те представям на друго място, заобиколен от чужди хора и започнал нов живот, за който никога не ще узная. Друг път си мисля, че все още ме мразиш, че унищожаваш тези писма и ти се иска изобщо да не си ме познавал. Не те виня за това. Чудно колко лесно е да сподели човек с един къс хартия онова, което не би се осмелил да каже някому в лицето.

Животът ми не е лек. Педро не би могъл да бъде по-добър и по-толерантен към мен — дотолкова, че понякога се дразня от неговото търпение и от желанието му да ме направи щастлива, което само ме кара да се чувствам окаяна. Педро ми показа, че сърцето ми е празно, че не заслужавам някой да ме обича. Той почти по цял ден е с мен, не му се ще да ме оставя сама.

Всеки ден му се усмихвам и споделям леглото му. Когато ме пита дали го обичам, отвръщам „да“ и щом видя истината, отразена в очите му, ми иде да умра. Той никога не ми натяква за това. Говори често за теб. Липсваш му, и то дотолкова, че понякога ми се струва, че на тоя свят най-много обича теб. Виждам го как остарява, самотен, с най-лошата възможна компания — моята. Не искам от теб да ми простиш, но ако желая нещо на тоя свят, то е да простиш на него. Аз не струвам толкова, че да му отказваш приятелството си и компанията си заради мен.