Карлос Сафон - Играта на ангела

След цяла вечност чух стъпки, които се приближаваха, и след малко вратата се отвори. Маркос надникна в килията ухилен и задържа вратата, за да мине Грандес. Последният влезе, без да ме погледне, и седна на стола в отсрещния край на масата. Кимна на Маркос и онзи затвори вратата, като не пропусна преди това да ми изпрати въздушна целувка и да ми смигне. Чак след около трийсет секунди инспекторът благоволи да ме погледне в лицето.

— Ако сте искали да ме впечатлите, успяхте да го постигнете, инспекторе.

Грандес не обърна внимание на иронията ми и се вторачи в мен така, сякаш ме виждаше за пръв път в живота си.

— Какво знаете за Дамиан Роурес? — попита той.

Свих рамене.

— Не много. Зная, че е собственик на магазин за магически артикули. Всъщност не знаех нищичко допреди няколко дена, когато Рикардо Салвадор ми спомена за него. Днес или вчера — защото вече изгубих представа колко е часът — го посетих, понеже търсех сведения за предишния обитател на къщата, в която живея. От Салвадор научих, че Роурес и предишният собственик…

— Марласка.

— Да, Диего Марласка. Та Салвадор ми разправи, че въпросният господин и Роурес са общували преди години. Зададох на Роурес няколко въпроса и той ми отговори, както можеше. Това е всичко, в общи линии.

Грандес закима.

— Това ли е вашата история?

— Не знам. Каква е вашата? Хайде да ги сравним, че дано накрая да схвана защо, майка му стара, трябва да мръзна посред нощ в някакво смрадливо мазе.

— Не ми повишавайте тон, Мартин.

— Извинете, инспекторе, но според мен можехте поне да благоволите да ми кажете защо съм тук.

— Ще ви кажа защо сте тук. Преди около три часа един съсед от сградата, в която се помещава магазинът на господин Роурес, се прибирал късно, когато забелязал, че вратата на магазина е отворена и лампите са запалени. Озадачен от това, той влязъл вътре и тъй като собственикът не се виждал наоколо и не му отговорил, когато го повикал, човекът отишъл в задната стая. Там намерил Роурес, чиито ръце и крака били завързани с тел за един стол сред локва от кръв.

Грандес направи продължителна пауза, през която очите му ме пронизваха като свредели. Предположих, че има още нещо. Инспекторът винаги оставяше някой ефектен удар за финал.

— Мъртъв ли е бил? — попитах.

Грандес кимна.

— Напълно. Някой се бил позабавлявал да му извади очите и да му отреже езика с ножици. Според съдебния лекар Роурес е умрял половин час по-късно, задавен от собствената си кръв.

Усетих, че не ми достига въздух. Грандес се разхождаше из стаята. По едно време се спря зад гърба ми и го чух как си запали цигара.

— Как получихте тази контузия? Вижда ми се скорошна.

— Подхлъзнах се в дъжда и си ударих тила.

— Не ме правете на идиот, Мартин. Не е във ваш интерес. Искате ли да ви оставя за малко с Маркос и Кастело, да видим дали ще ви научат на добри обноски?

— Добре де, удариха ме.

— Кой?

— Не зная.

— Мартин, този разговор започва да ме отегчава.

— А питате ли как се чувствам аз?

Грандес седна отново пред мен и ми отправи помирителна усмивка.

— Нали не мислите, че имам нещо общо със смъртта на този човек?

— Не, Мартин, не мисля. Мисля обаче, че не ми казвате истината и че смъртта на този нещастник по някакъв начин е свързана с вашето посещение. Както и смъртта на Баридо и Ескобиляс.

— Какво ви кара да мислите така?

— Наречете го предчувствие.

— Вече ви казах всичко, което зная.

— А аз вече ви предупредих да не ме взимате за идиот, Мартин. Маркос и Кастело са отвън и само чакат да им падне случай да си поприказват насаме с вас. Това ли искате?

— Не.

— Тогава ми помогнете да ви измъкна от тая каша и да ви пратя вкъщи, преди да са ви изстинали чаршафите.

— Какво искате да чуете?

— Истината например.

Блъснах стола назад и се изправих, вбесен. Бях премръзнал до мозъка на костите си, а главата ми сякаш щеше да се пръсне. Закрачих в кръг около масата, запращайки думите си по инспектора така, като че ли бяха камъни.

— Истината ли? Ще ви кажа истината. Истината е, че не знам коя е истината. Не знам какво да ви разкажа. Не знам защо отидох при Роурес или при Салвадор. Не знам какво търся, нито какво се случва с мен. Това е истината.

Грандес ме наблюдаваше със стоическо изражение.

— Престанете да обикаляте и седнете. Свят ми се завива, като ви гледам.

— Не ми се сяда.

— Мартин, вие фактически нищо не ми казвате. Моля ви само да ми помогнете, за да мога и аз да ви помогна.