Карлос Сафон - Играта на ангела

— Господин Мартин, повярвайте ми, когато ви казвам, че колкото по-далеч стоите от този дом и от тази работа, толкова по-добре ще е за вас. Приемете от мен поне този съвет.

Шофьорът зави по Пасео де Колон и пое по улица „Комерсио“, за да излезе оттам на Пасео дел Борн. Пред обширната площ на пазара вече почваха да се трупат колички, натоварени с месо и риба, лед и подправки. Минахме покрай четирима младежи, които тъкмо разтоварваха разделения на две половини труп на една юница, оставяйки след себе си диря от кръв и пара, чиято миризма се долавяше във въздуха.

— В какъв дивен квартал живеете, Мартин — пълен е с живописни гледки.

Шофьорът спря в началото на „Фласадерс“ и слезе от колата, за да ни отвори вратата. Адвокатът слезе заедно с мен.

— Смятам да ви изпратя до входа — рече той.

— Хората ще ни помислят за гаджета.

Закрачихме по тясната, подобна на бездна от сенки уличка към моята къща. Когато стигнахме до входната врата, адвокатът ми подаде ръка с професионална вежливост.

— Благодаря ви, че ме измъкнахте от онова място.

— Не на мен трябва да благодарите — отвърна Валера, като извади един плик от вътрешния джоб на палтото си.

Разпознах восъчния печат с ангела дори в мъжделивата светлина, която се процеждаше от лампата на стената над главите ни. Валера ми подаде плика и с едно последно кимване се отдалечи в посока към колата, която го чакаше. Отворих външната врата и се качих по стълбите до площадката пред жилището. Когато влязох вътре, отидох направо в кабинета и сложих плика на писалището. Отворих го и измъкнах сгънатия лист с калиграфския почерк на тартора.

Приятелю Мартин,

Надявам се и искрено желая тази бележка да Ви завари в добро здраве и разположение на духа. Случи се така, че за кратко съм в града и ще ми бъде много приятно да се насладя на Вашата компания този петък в седем вечерта в билярдната зала на Конния клуб, за да обсъдим как напредва нашият проект.

Дотогава приемете сърдечния поздрав на Вашия приятел,

Сгънах отново листа и го пъхнах внимателно в плика. Запалих клечка кибрит и като държах плика за единия край, го доближих до пламъка. Гледах го как гори, докато восъкът се разтопи в алени сълзи, които закапаха по писалището, а пръстите ми се покриха с пепел.

— Вървете по дяволите — промърморих аз, а зад прозорците нощта изглеждаше по-тъмна от всякога.

Чаках утрото, което все не идваше, седнал в креслото на кабинета, докато накрая ме надви някакъв бяс и излязох на улицата, решен да пренебрегна предупреждението на адвокат Валера. Подухваше онзи студен и режещ вятър, който зиме предхожда зазоряването. Докато прекосявах Пасео дел Борн, ми се стори, че чух стъпки зад гърба си. Обърнах се за миг, но не видях никого освен младежите от пазара, които разтоварваха ръчните колички, и продължих по пътя си. Когато стигнах до Пласа Паласио, зърнах светлините на първия трамвай за деня, който чакаше в мъглата, пълзяща откъм водите на пристанището. Змии от синя светлина проблясваха по жиците. Качих се на трамвая и седнах отпред. Купих си билет от същия контрольор, който ме таксува и последния път. Малко по малко се качиха около дузина пътници — всеки от тях бе сам. След няколко минути трамваят потегли. В небето бе плъзнала мрежа от червеникави капиляри сред черните облаци. Не беше нужно човек да е поет или мъдрец, за да проумее, че се очертава един лош ден.

Когато стигнахме до Сария, зората бе дошла с една сива, мъжделива светлина, която притъпяваше цветовете. Поех нагоре из самотните улички на квартала в посока към полите на планината. Навремени ми се струваше, че отново долавям стъпки зад гърба си, но всеки път, когато се спирах и поглеждах назад, там нямаше никого. Най-сетне стигнах до началото на уличката, която водеше към Каса Марласка, и си проправих път през килима от окапала шума, която хрущеше под краката ми. Бавно прекосих двора и се качих по стъпалата до входната врата, като оглеждах внимателно прозорците на фасадата. Потропах три пъти с мандалото и се отдръпнах няколко крачки назад. Почаках една минута, без да получа отговор, и почуках отново. Чух как ехото от ударите заглъхна във вътрешността на къщата.

— Добро утро! — подвикнах аз.

Гласът ми сякаш се удави в гъсталака, който обграждаше имота. Заобиколих къщата в посока към павилиона, където бе басейнът, и се приближих до остъклената галерия. Прозорците бяха затъмнени от спуснати дървени кепенци, които пречеха да се надникне вътре, но точно до стъклената врата имаше един открехнат прозорец. През стъклото се виждаше резето на вратата. Пъхнах ръката си през отвора и освободих резето. Вратата поддаде с металически звук. Погледнах зад гърба си още веднъж, за да се уверя, че няма никого, и влязох.