Карлос Сафон - Играта на ангела

Отворих очи малко след полунощ. Огънят в камината бе почти угаснал и галерията бе потопена в трепкащия здрач, който хвърляха синкавите пламъци на догарящата жарава. Продължаваше да вали като из ведро. Револверът все още бе в ръцете ми, леко затоплен. Полежах така няколко минути, без дори да мигам. Разбрах, че има някой пред вратата, още преди да чуя потропването.

Отметнах одеялото и се изправих. Чух повторно почукване. Някой тропаше с кокалчетата на пръстите си по вратата на къщата. Станах с оръжието в ръка и тръгнах към коридора. Ново почукване. Направих няколко крачки и се спрях. Представих си го как се усмихва, застанал на площадката, а ангелът на ревера му проблясва в мрака. Запънах ударника на оръжието. Отново се разнесе звукът от ръка, удряща по вратата. Исках да светна лампата, но нямаше ток. Продължих да вървя напред. Канех се да отместя капачето на шпионката, но не ми достигна смелост. Останах там, неподвижен, почти без да дишам, вдигнал револвера с дуло, насочено към вратата.

— Вървете си — извиках аз с глас, лишен от сила.

В този миг чух плач от другата страна и свалих оръжието. Отворих вратата в тъмното и я заварих на прага. Дрехите й бяха прогизнали и цялата трепереше. Кожата й беше ледена. Щом ме видя, за малко не рухна в ръцете ми. Задържах я и само я прегърнах с всички сили — не намирах никакви думи. Усмихна ми се едва-едва и когато сложих ръката си на бузата й, тя я целуна, затваряйки очи.

— Прости ми — промълви Кристина.

Сетне отвори очи и ми отправи онзи наранен и сломен поглед, който би ме преследвал даже и в пъкъла. Аз й се усмихнах.

— Добре дошла у дома.

Съблякох я на светлината на една свещ. Събух обувките й, подгизнали от локвите, мократа рокля и раираните чорапи. Подсуших тялото и косата й с чиста кърпа. Все още трепереше от студ, когато я положих на кревата, легнах до нея и я прегърнах, за да я стопля. Дълго останахме така, безмълвни и заслушани в дъжда. Бавно почувствах как тялото й се затопли под ръцете ми и тя започна да диша дълбоко. Мислех, че е заспала, когато изведнъж проговори в сумрака.

— Твоята приятелка дойде да ме види.

— Изабела.

— Каза ми, че е криела моите писма от теб. Не от злоба, просто мислела, че го прави за твое добро, и може би е имала право.

Наведох се към нея и потърсих очите й. Помилвах устните й и тя за пръв път ми се усмихна безсилно.

— Мислех, че си ме забравил — рече.

— Опитах се да го сторя.

Умората бе белязала лицето й. Месеците на отсъствие бяха начертали бразди по кожата й, а погледът й излъчваше празнота и поражение.

— Вече не сме млади — каза тя, прочела мислите ми.

— Че кога изобщо сме били млади двамата с теб?

Отхвърлих одеялото настрани и загледах голото й тяло, простряно върху белия чаршаф. Погалих шията и гърдите й, като едва докосвах кожата й с върха на пръстите си. Нарисувах с ръка кръгчета по корема й и проследих линията на костите, които леко се очертаваха под хълбоците. Оставих пръстите си да поиграят с почти прозрачните косъмчета между бедрата й.

Кристина ме наблюдаваше мълчаливо със сломена усмивка и полузатворени очи.

— Какво ще правим? — попита тя.

Наведох се към нея и я целунах по устните. Тя ме прегърна и останахме да лежим така, докато свещта бавно догаряше.

— Все ще измислим нещо — промълви накрая.

Малко след зазоряване се събудих и открих, че съм сам в леглото. Надигнах се като ужилен, боейки се, че Кристина си е тръгнала отново през нощта. Тогава видях, че дрехите и обувките й все още са на стола и си отдъхнах. Заварих я в галерията, увита в одеяло и седнала на пода пред камината, където един дънер догаряше със синкав пламък. Седнах до нея и я целунах по врата.

— Не можах да заспя — рече тя, без да откъсва поглед от огъня.

— Да беше ме събудила.

— Не посмях. Ти изглеждаше така, сякаш си успял да заспиш за пръв път от месеци насам. Предпочетох да изследвам твоята къща.

— И?

— Тази къща е пропита с такава тъга, че сякаш е омагьосана — рече тя. — Защо не я подпалиш?

— И къде ще живеем?

— В множествено число?

— Защо не?

— Мислех, че вече не съчиняваш вълшебни приказки.

— Тая работа е като карането на велосипед. Научиш ли се веднъж…

Кристина ме изгледа продължително.

— Какво има в онази стая в края на коридора?

— Нищо. Разни вехтории.

— Заключена е.

— Искаш ли да я видиш?

Тя поклати глава.

— Това е просто една къща, Кристина. Купчина от камъни и спомени. Нищо повече.