Карлос Сафон - Играта на ангела

— Твоята приятелка ми каза, че си се забъркал в някаква каша.

— Изабела?

— Много е загрижена за теб.

— Изабела е склонна да си въобразява, че е моя майка.

— Не мисля, че си на прав път.

Постарах се да избягна погледа й.

— Разправи ми, че работиш върху една нова книга, поръчка от чуждестранен издател. Тя го нарича „тарторът“. Казва, че ти е платил цяло състояние, но ти се чувстваш виновен, задето си приел парите. Казва, че се страхуваш от този човек, тартора, и че в цялата работа има нещо мътно.

Въздъхнах раздразнен.

— Има ли нещо, което Изабела да не ти е разказала?

— Другото си остава между нас двете — отвърна тя, като ми намигна. — Може би ме е излъгала?

— Не те е излъгала, това са си просто нейни разсъждения.

— И за какво става дума в тази книга?

— Това е приказка за деца.

— Да, Изабела ми каза, че точно така ще ми отговориш.

— Ако тя вече ти е дала всички отговори, защо ме разпитваш?

Кристина ме изгледа строго.

— За твое успокоение, а и за нейно, изоставих книгата. C’est fini 58 58 Свършено е (фр.). — уверих я аз.

— Кога?

— Тази сутрин, докато ти спеше.

Тя свъси вежди недоверчиво.

— Ами този човек, тарторът, знае ли това?

— Не съм разговарял с него. Но предполагам, че се досеща. А ако ли не, много скоро ще се досети.

— В такъв случай ще се наложи ли да му върнеш парите?

— Мисля, че парите изобщо не го интересуват.

Кристина потъна в продължително мълчание.

— Може ли да прочета книгата? — попита тя накрая.

— Не.

— И защо не?

— Това е просто чернова, все още няма никакъв смисъл. Представлява куп от идеи и бележки, несвързани фрагменти. Изобщо не става за четене. Ще те отегчи.

— И все пак бих искала да я прочета.

— Защо?

— Защото си я написал ти. Педро винаги казва, че няма друг начин да опознаеш истински един писател, освен чрез дирята от мастило, която оставя след себе си; че личността, която си мислиш, че виждаш, е само един кух персонаж, а истината се крие винаги в художествената измислица.

— Това навярно го е прочел в някоя пощенска картичка.

— Всъщност тази мисъл е от един твой роман. Зная, че е така, защото аз също съм го чела.

— Плагиатството не я издига над нивото на обикновената глупост.

— Аз смятам, че има смисъл.

— Е, тогава сигурно е вярна.

— Значи мога да прочета книгата?

— Не.

Вечеряхме с хляба и сиренето, останали от сутринта, седнали един срещу друг на кухненската маса, като се споглеждахме от време на време. Кристина дъвчеше без апетит, разглеждайки всяка хапка хляб на светлината на маслената лампа, преди да я поднесе към устата си.

— Един влак потегля от Френската гара за Париж утре по обяд — рече тя. — Прекалено скоро ли е?

Не можех да избия от главата си образа на Андреас Корели. Представях си го как се изкачва по стълбите и чука на вратата ми във всеки момент.

— Предполагам, че не — съгласих се аз.

— Знам един малък хотел до Люксембургската градина, който дава под наем стаи за един месец — добави тя. — Малко е скъп, но…

Предпочетох да не я питам откъде познава този хотел.

— Цената няма значение, но аз не говоря френски — отбелязах.

— А аз — да.

Сведох поглед.

— Погледни ме в очите, Давид.

Сторих го неохотно.

— Ако предпочиташ да си отида…

Аз заклатих глава. Тя хвана ръката ми и я поднесе към устните си.

— Ще се получи, ще видиш — каза. — Сигурна съм. Това ще е първото нещо в живота ми, което ще се получи добре.

Погледнах я — една сломена жена с насълзени очи, седнала в здрача, и не си пожелах нищо друго на този свят, освен да мога да й върна онова, което никога не бе имала.

Настанихме се на канапето в галерията, сгушени под две одеяла, и се загледахме в жаравата на огъня. Заспах, като милвах косата на Кристина и си мислех, че това щеше да е последната нощ, която прекарвах в тази къща — тъмницата, в която бях погребал младостта си. Сънувах, че тичам из улиците на една Барселона, наводнена от часовници, чиито стрелки се въртяха в обратна посока. Улички и булеварди се извиваха покрай мен като тунели, надарени със собствена воля, образувайки жив лабиринт, който осуетяваше всичките ми опити да напредна из него. Накрая, под едно обедно слънце, което пламтеше в небето като кълбо от нажежен метал, успях да се добера до Френската гара и се отправих с цялата бързина, на която бях способен, към перона, където влакът вече потегляше. Затичах се след него, но той набираше скорост и въпреки всичките ми усилия успях само да го докосна с върха на пръстите си. Продължих да тичам, докато останах без дъх и, стигайки до края на перона, рухнах в пустотата. Когато вдигнах поглед, вече беше късно. Влакът все повече се отдалечаваше, а лицето на Кристина се взираше в мен от последния прозорец.