Карлос Сафон - Играта на ангела

Отворих очи и видях, че Кристина не е при мен. Огънят се бе превърнал в шепа пепел, в която едва проблясваха искри. Станах и погледнах през прозореца. Развиделяваше се. Залепих лице на стъклото и забелязах мъжделива светлина в прозорците на кабинета. Запътих се към витата стълба, която водеше нагоре към кулата. Бакърени отблясъци се стелеха по стъпалата. Изкачих се бавно. Когато стигнах до кабинета, спрях на прага. Кристина седеше на пода с гръб към мен. Сандъкът до стената бе отворен. Тя държеше в ръце папката с ръкописа за тартора и тъкмо развързваше шнура, с който бе вързана.

Когато чу стъпките ми, спря.

— Какво правиш тук? — попитах, мъчейки се да скрия тревогата в гласа си.

Кристина се обърна и ми се усмихна.

— Шпионирам.

Проследи погледа ми, втренчен в папката в ръцете й, и доби лукаво изражение.

— Какво има тук вътре?

— Нищо. Бележки. Драсканици. Нищо интересно…

— Лъжец такъв. Бас държа, че това е книгата, над която си работил — рече тя и започна да развързва шнура. — Умирам от желание да я прочета…

— Бих предпочел да не го правиш — казах аз с най-нехайния тон, на който бях способен.

Кристина свъси вежди. Използвах момента, за да коленича пред нея и внимателно да измъкна папката от ръцете й.

— Какво има, Давид?

— Нищо, няма нищо — уверих я аз, лепнал глуповата усмивка на лицето си.

Завързах отново шнура на папката и я върнах обратно в сандъка.

— Няма ли да я сложиш под ключ? — попита Кристина.

Обърнах се, готов да поднеса някакво извинение, но тя вече бе изчезнала по стълбите надолу. Въздъхнах и затворих капака на сандъка.

Заварих Кристина долу в спалнята. За един миг ме изгледа така, сякаш бях непознат. Останах на прага.

— Извинявай — подех аз.

— Няма защо да ми искаш извинение — отвърна тя. — Не биваше да си пъхам носа там, където не ми е работа.

— Не става дума за това.

— Няма значение — каза тя с ледена усмивка и разсече въздуха с безгрижен жест.

Кимнах, отлагайки втория щурм за по-благоприятен момент.

— Билетните гишета на Френската гара отварят скоро — рекох аз. — Мислех да изляза, за да съм там още когато отварят, и да купя билети за влака днес по обяд. После ще отида до банката да изтегля пари.

Кристина само кимна.

— Много добре.

— Защо през това време не приготвиш една чанта с дрехи? Аз ще се върна най-много след два часа.

Тя се усмихна едва-едва.

— Ще те чакам тук.

Приближих се до нея и обхванах лицето й с длани.

— Утре вечер ще бъдем в Париж — казах й аз.

После я целунах по челото и излязох.

Фоайето на Френската гара бе простряло пред краката ми лъскав като огледало под, в който се отразяваше големият часовник, окачен на тавана. Стрелките показваха, че часът е седем и трийсет и пет минути сутринта, но билетните гишета все още бяха затворени. Един разсилен, въоръжен с голяма метла и донякъде театрални маниери, метеше до блясък пода, като си подсвиркваше някаква песенчица и, доколкото му позволяваше накуцването, поклащаше хълбоци с известна грация. Поради липса на друго занимание се заех да го наблюдавам. Беше дребен човечец, когото светът сякаш бе изцедил до такава степен, че му бе отнел всичко освен усмивката и удоволствието да може да чисти този под с такова усърдие, като че ли бе подът на Сикстинската капела. В помещението нямаше други хора и човекът накрая си даде сметка, че е наблюдаван. Когато старателното му метене го отведе за пети път близо до моя наблюдателен пост на една от дървените пейки, наредени по края на фоайето, разсилният спря, подпря се с две ръце на дръжката на метлата и се осмели да ме погледне открито.

— Никога не отварят навреме — обясни той, като махна с ръка към гишетата.

— Тогава защо слагат табела, на която пише, че отварят в седем?

Човечецът сви рамене и въздъхна с философско изражение.

— Че те слагат и разписания на влаковете, ама за тия петнайсет години, откакто съм тук, не съм видял ни един, който да пристигне или да замине в указания час — рече той.

Разсилният продължи да мете все така прецизно и след петнайсет минути чух как се отвори прозорчето на едно гише. Отидох до него и се усмихнах на служителя.

— Мислех, че отваряте в седем — казах аз.

— Така пише на табелата. Какво искате?

— Два билета първа класа за Париж, за влака, който потегля по обяд.

— За днес ли?

— Стига да не представлява голяма трудност.

Издаването на билетите му отне почти петнайсет минути. Когато приключи този епохален труд, той ги подхвърли пренебрежително на тезгяха.