Карлос Сафон - Играта на ангела

— Някакви предпочитания относно ритуала?

Изгледах го неразбиращо.

— Вярващ ли беше покойникът?

— Господин Семпере вярваше в книгите — отвърнах.

— Разбирам — рече той и излезе от стаята.

Погледнах Барсело, който само сви рамене.

— Нека да попитам сина му — добавих аз.

Отидох отново в предното помещение на книжарницата. Изабела, която бе все така приведена до Семпере, ми хвърли въпросителен поглед и се изправи. Дойде при мен и аз тихичко изложих пред нея проблема.

— Господин Семпере беше добър приятел на енорийския свещеник от съседната църква „Санта Ана“. Носи се мълва, че ония от архиепископията още преди години искали да го отстранят заради непокорство, но понеже е твърде стар, предпочели да го изчакат да си умре. Просто не могат да излязат наглава с него.

— Значи той е човекът, който ни е нужен — рекох.

— Ще говоря с него — каза Изабела.

Посочих към Семпере син.

— Как е той?

Изабела ме погледна право в очите.

— Ами вие?

— Добре съм — излъгах. — Кой ще остане при него тази нощ?

— Аз — рече тя, без да се поколебае дори за миг.

Кимнах и я целунах по бузата, преди да се върна в задната стая. Там Барсело бе седнал пред стария си приятел и докато двамата погребални агенти взимаха мерки и обсъждаха въпроса за костюма и обувките, той наля две чаши бренди и ми подаде едната. Седнах до него.

— За здравето на нашия приятел Семпере, който научи всички ни как да четем, ако не и как да живеем — заяви той.

Вдигнахме тост и пихме мълчаливо. Останахме там, докато агентите се върнаха с ковчега и с дрехите, с които Семпере щеше да бъде погребан.

— Ако нямате нищо против, ние ще се погрижим за това — предложи онзи от двамата, който изглеждаше по-отракан. Аз се съгласих. Преди да вляза пак в предната част на книжарницата, взех онзи стар екземпляр от „Големите надежди“, който така и не бях прибрал, и го сложих в ръцете на господин Семпере.

— За из път — казах.

След четвърт час служителите от погребалното бюро изнесоха ковчега и го поставиха върху една голяма маса, разположена в средата на книжарницата. Множество хора се тълпяха отвън на улицата и чакаха в пълно мълчание. Отидох до вратата и я отворих. Един по един, приятелите на „Семпере и синове“ влизаха вътре, за да се простят с книжаря. Мнозина не можеха да сдържат сълзите си и при тази скръбна гледка Изабела хвана младия Семпере за ръка и го отведе в апартамента точно над книжарницата, където бе живял цял живот с баща си. Барсело и аз останахме долу да бдим над стария Семпере, докато хората прииждаха да се сбогуват с него. Някои от тях — онези, които му бяха най-близки — се присъединяваха към нас. Бдението продължи цяла нощ. Барсело остана до пет сутринта, а аз не си тръгнах, докато Изабела не слезе долу малко след зазоряване и не ми нареди да се прибера вкъщи, па макар и само за да се преоблека и поосвежа.

Погледнах клетия Семпере и му се усмихнах. Не можех да повярвам, че никога вече нямаше да го видя зад тезгяха, щом влезех през тази врата. Спомних си първото си посещение в книжарницата, когато бях просто един малчуган и книжарят ми изглеждаше висок и силен. Несломим. Най-мъдрият човек на света.

— Идете си вкъщи, моля ви — прошепна Изабела.

— Защо?

— Моля ви…

Сетне ме изпрати до улицата и ме прегърна.

— Зная колко привързан бяхте към него и какво означаваше той за вас — рече тя.

Никой не знае, помислих си. Никой. Но все пак кимнах и след като я целунах по бузата, закрачих безцелно из разни улици, които ми се видяха по-пусти от когато и да било. Ако не спирам, мислех си, ако все така продължавам да вървя, не ще забележа, че светът, който смятах, че познавам, вече не съществува.

Тълпата се бе събрала пред портите на гробището да чака пристигането на катафалката. Никой не смееше да продума. Чуваше се шепотът на морето в далечината и ехото от един товарен влак, който се носеше към града от фабрики, простиращ се оттатък гробището. Беше студено и вятърът разнасяше снежинки. Малко след три следобед катафалката, теглена от впряг черни коне, навлезе по Авенида де Икария между редици от кипариси и стари складове. Синът на Семпере и Изабела пътуваха с нея. Шест колеги от гилдията на барселонските книжари, сред които и дон Густаво, вдигнаха ковчега на раменете си и го внесоха в пределите на гробището. Хората ги последваха, образувайки мълчалив кортеж, който напредваше сред алеите и мавзолеите на некропола под един покров от ниски облаци, трептящ като живак. Чух как някой каза, че синът на книжаря сякаш е остарял с петнайсет години за една нощ. Наричаха го господин Семпере, защото сега той отговаряше за книжарницата; в продължение на четири поколения този вълшебен базар на улица „Санта Ана“ никога не бе променял името си и винаги бе управляван от някой господин Семпере. Изабела го държеше под ръка и ми се стори, че ако не беше тя, той би рухнал като марионетка без конци.