Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не смейте да казвате „не“ на мен — решително отсече тя. — Сега ще влезете в тази вана, ще се изкъпете с вода и сапун и ще се избръснете. Имате две възможности: или ще го направите сам, или пък аз ще го направя. И хич не си мислете, че нещо ще ме спре.

Усмихнах се.

— Изобщо не се съмнявам.

— Направете, каквото ви казвам, а аз през това време ще потърся лекар.

Канех се да отвърна нещо, но тя вдигна ръка, за да ме накара да мълча.

— Нито дума повече! Ако си мислите, че само вие страдате на тоя свят, много се заблуждавате. И ако на вас ви е все едно дали ще умрете като куче, поне имайте доблестта да си спомните, че на някои от нас това не ни е все едно — макар че, право да си кажа, и аз не зная защо.

— Изабела…

— Незабавно във водата! И ако обичате, свалете си най-напред панталоните и гащите.

— Знам как да се изкъпя.

— О, да, то просто си личи.

Изабела отиде да потърси доктор, а през това време аз се подчиних на заповедите й и се подложих на кръщение със студена вода и сапун. Не бях се бръснал от погребението насам и когато се погледнах в огледалото, сякаш зърнах вълча муцуна. Очите ми бяха кървясали, а кожата ми бе добила една нездрава бледност. Облякох си чисти дрехи и седнах да чакам в галерията. Изабела се върна след двайсет минути с един лекар, когото като че ли бях виждал понякога из квартала.

— Това е пациентът. Каквото и да ви каже, не му обръщайте никакво внимание, защото лъже като разпран — обяви Изабела.

Докторът ми хвърли един поглед, преценявайки доколко съм враждебен.

— На ваше разположение съм, докторе — подканих го аз. — Правете, каквото ще правите, все едно мен ме няма.

Лекарят подхвана своя изтънчен ритуал: премери ми кръвното налягане, преслуша гърдите ми, прегледа зениците и устата ми, зададе ми въпроси от мистериозен характер, като ме поглеждаше косо — все неща, които съставят основата на медицинската наука. Когато стигна до разрезите, които Ирене Сабино бе нанесла с бръснач по гърдите ми, повдигна вежда и ме погледна в очите.

— А това какво е?

— Дълго е за обясняване, докторе.

— Сам ли си го причинихте?

Поклатих глава.

— Ще ви дам една помада, с която да се мажете, но се опасявам, че ще ви останат белези.

— Мисля, че точно това беше идеята.

Той продължи с прегледа си, а аз послушно се оставих в ръцете му, като не изпусках от очи Изабела, която тревожно наблюдаваше всичко от прага на стаята. Изведнъж осъзнах колко много ми бе липсвала и колко ценях нейната компания.

— Изкарахте ми акъла — промърмори тя неодобрително.

Докторът прегледа и ръцете ми и се намръщи, когато видя разранените ми пръсти. Зае се да ги превързва един по един, мърморейки под нос.

— От колко време не сте яли?

Вместо отговор само свих рамене. Той размени един поглед с Изабела.

— Няма повод за тревога, но бих искал да ви видя в кабинета си най-късно утре.

— Боя се, че това няма да е възможно, докторе — рекох аз.

— Там ще бъде — увери го Изабела.

— Междувременно препоръчвам да започнете да се храните с нещо топло, най-напред бульони, после и твърда храна. Пийте много вода, но никакво кафе или други възбудителни средства, и най-вече почивайте. Може да излизате малко на слънце и въздух, но без да се напрягате. Проявявате всички класически симптоми на изтощение и обезводняване, а също и начална анемия.

Изабела въздъхна.

— Нищо ми няма — подхвърлих аз.

Докторът ме изгледа със съмнение и се изправи.

— Утре в четири следобед в кабинета ми. Тук нямам нужните инструменти и условия, за да ви прегледам както трябва.

Сетне затвори куфарчето си и учтиво се сбогува с мен. Изабела го изпрати до вратата и аз ги чух да си шепнат нещо на площадката в продължение на няколко минути. Облякох се отново и зачаках като примерен пациент, седнал на леглото. Чух как входната врата се затвори и стъпките на лекаря заглъхнаха по стълбите надолу. Знаех, че Изабела е във вестибюла и изчаква малко, преди да влезе в спалнята. Когато най-сетне го стори, аз я посрещнах с усмивка.

— Ще ви приготвя нещо за ядене.

— Не съм гладен.

— Хич не ме интересува. Сега ще ядете, а после ще излезем малко на чист въздух, и точка по въпроса.

Тя ми приготви бульон и аз се насилих да го изям със залъци хляб, като си придавах весел вид, макар и да имах чувството, че гълтам камъни. Накрая опразних чинията и я показах на Изабела, която ме надзираваше като сержант, докато се хранех. Веднага след това тя ме заведе в спалнята, изрови палто от гардероба, сложи ми ръкавици и шал и ме изтика през вратата. Когато излязохме навън, духаше студен вятър, но небето бе озарено от едно вечерно слънце, което обливаше улиците в кехлибарена светлина. Изабела ме хвана под ръка и двамата тръгнахме на разходка.