Карлос Сафон - Играта на ангела

— Сякаш сме сгодени — отбелязах аз.

— Много смешно.

Отидохме до парка Сиудадела и навлязохме в градините, които ограждат навеса. Когато стигнахме до езерцето с големия фонтан, седнахме на една пейка.

— Благодаря ти — промълвих.

Тя не отговори.

— Не те попитах как си — подхванах аз.

— Това не е нещо ново.

— Е, как си?

Изабела сви рамене.

— Родителите ми са просто очаровани, че се върнах при тях. Казват, че сте ми оказали добро влияние. Ех, само ако знаеха… Истината е, че сега се погаждаме по-добре. Но аз и без друго не ги виждам много, защото прекарвам почти цялото си време в книжарницата.

— Ами Семпере? Как приема смъртта на баща си?

— Не много добре.

— А ти как го приемаш него?

— Той е свестен човек — отвърна Изабела.

Сетне дълго мълча, свела глава.

— Предложи ми да се омъжа за него — рече най-после тя. — Преди няколко дена, в „Четирите котки“.

Съзерцавах нейния профил, спокоен и вече лишен от онази младежка невинност, която бях искал да видя у нея и която навярно никога не бе съществувала.

— И? — попитах аз накрая.

— Казах му, че ще си помисля.

— И ще го направиш ли?

Очите на Изабела гледаха унесено фонтана.

— Каза ми, че иска да създаде семейство, да има деца… че ще живеем в жилището над книжарницата и все някак ще се справим, въпреки дълговете на господин Семпере.

— Е, ти си още млада…

Тя изви глава и ме погледна в очите.

— Обичаш ли го?

Изабела се усмихна с безкрайна тъга.

— Знам ли? Мисля, че да, макар и не толкова, колкото той си мисли, че ме обича.

— Понякога, при трудни обстоятелства, човек може да обърка състраданието с любовта — казах аз.

— Не се тревожете за мен.

— Моля те само да си дадеш малко време.

Спогледахме се, обвързани от едно безгранично съпричастие, което вече не се нуждаеше от думи, и аз я прегърнах.

— Приятели ли сме?

— Докато смъртта ни раздели.

На връщане към къщи се отбихме в една бакалница на улица „Комерсио“ да купим мляко и хляб. Изабела ми каза, че ще помоли баща си да ми достави една поръчка от хубави хранителни продукти, и че ще е най-добре да изям всичко до шушка.

— Как вървят работите в книжарницата? — попитах аз.

— Продажбите са спаднали извънредно много. Мисля, че на хората им е мъчно да я посещават, защото си спомнят за горкия господин Семпере. Истината е, че положението съвсем не изглежда розово.

— Как са сметките?

— Под минимума. През седмиците, откакто работя там, започнах да проверявам счетоводните книги и осъзнах, че господин Семпере, мир на праха му, е бил безнадежден случай. Подарявал е книги на всеки, който не е можел да ги плати. Или пък ги е давал назаем и изобщо не са му ги връщали. Купувал е цели колекции, знаейки, че не ще може да ги продаде, просто защото собствениците им са заплашвали, че ще ги изгорят или изхвърлят. Поддържал е с дребни суми един куп второразредни стихоплетци, бедни като църковни мишки. Останалото и сам можете да си представите.

— Виждат ли се кредитори на хоризонта?

— По двама всеки ден, без да броим писмата и уведомленията от банката. Добрата новина е, че не ни липсват оферти.

— За закупуване на книжарницата ли?

— Двама колбасари от Вик 59 59 Град в Каталуня на север от Барселона. проявяват голям интерес към помещението.

— А какво казва Семпере син?

— Че на вълка вратът му е дебел, защото сам си върши работата. Реализмът не е силната му страна. Все разправя, че ще си стъпим на краката, че трябва да имам вяра.

— А ти нямаш ли?

— Имам вяра в аритметиката и когато направя изчисленията, излиза, че след два месеца витрината на книжарницата ще бъде пълна с колбаси и свински наденици.

— Ще намерим някакво разрешение.

Изабела се усмихна.

— Очаквах да кажете това. И като стана дума за висящи сметки, кажете ми, че вече не работите за тартора.

Показах й, че ръцете ми са чисти.

— Отново съм на свободна практика — рекох.

Тя ме придружи по стълбите нагоре и тъкмо когато се канеше да се сбогува, забелязах, че изпитва някакво колебание.

— Какво има? — попитах я аз.

— Мислех да не ви го казвам, но… по-добре да го научите от мен, отколкото от друг. Отнася се за господин Семпере.

Влязохме в къщата и седнахме в галерията пред огъня, който Изабела подсили, като пъхна в камината две цепеници. Останките от „Lux Aeterna“ на Диего Марласка все още се виждаха там и моята бивша помощничка ми хвърли такъв поглед, който бих могъл да поставя в рамка.