— Какво щеше да ми разправиш за Семпере?
— Научих го от дон Анаклето, един от съседите в сградата. Каза ми, че същия следобед, в който господин Семпере почина, той го видял да спори с някого в книжарницата. Дон Анаклето тъкмо се прибирал вкъщи и разправя, че гласовете се чували чак на улицата.
— С кого е спорел?
— С някаква жена. Доста възрастна. Дон Анаклето смята, че друг път не я е виждал из квартала, макар че му се сторила смътно позната, ама с него човек никога не знае. За него дърдоренето е по-сладко и от захаросани бадеми.
— Чул ли е за какво са се препирали?
— Сторило му се, че разговарят за вас.
— За мен?
Изабела кимна.
— Синът на господин Семпере бил излязъл за малко да отнесе една поръчка на улица „Кануда“. Отсъствал не повече от десет или петнайсет минути. Когато се върнал, намерил баща си паднал на пода зад тезгяха. Все още дишал, но бил студен. Когато лекарят пристигнал, вече било късно…
Имах чувството, че целият свят се е срутил върху мен.
— Не биваше да ви казвам… — промълви Изабела.
— Напротив, добре направи. Дон Анаклето не каза ли още нещо за тази жена?
— Каза само, че ги чул да се препират. Сторило му се, че кавгата е заради една книга. Книга, която тя настоявала да купи, а пък господин Семпере не искал да й я продаде.
— И защо ме спомена дон Анаклето? Не разбирам.
— Защото книгата била ваша. „Стъпалата към небето“. Единственият екземпляр, съхраняван от господин Семпере в личната му колекция, който не бил за продажба…
Обзе ме една мрачна увереност.
— И тази книга…? — започнах аз.
— … вече не е там. Изчезнала е — довърши Изабела. — Проверих в отчета, защото господин Семпере вписваше там всички продадени книги, със съответната дата и цена, и тази не беше отбелязана.
— Синът му знае ли това?
— Не. Не съм го разказала на никого освен на вас. Все още се мъча да разбера какво се е случило онзи следобед в книжарницата — и защо. Мислех си, че може би вие ще знаете…
— Онази жена се е опитала да вземе книгата със сила и при спречкването господин Семпере е получил сърдечен удар. Ето това се е случило — рекох аз. — И всичко заради една проклета моя книга.
Усетих, че вътрешностите ми се преобръщат.
— Има и още нещо — добави Изабела.
— Какво?
— Няколко дена по-късно срещнах дон Анаклето на стълбите и той ми каза, че си е спомнил откъде познава онази жена. В първия момент не могъл да се сети, но сега вече бил сигурен, че я е виждал преди много години в театъра.
— В театъра?
Тя кимна.
Потънах в продължително мълчание. Изабела ме наблюдаваше разтревожено.
— Сега не се чувствам спокойна, като ви оставям тук сам. Не биваше да ви казвам това.
— Напротив, постъпи правилно. Добре съм, наистина.
Изабела поклати глава.
— Тази нощ ще остана при вас.
— Ами репутацията ти?
— Ако нечия репутация е в опасност, то това е вашата. Само ще прескоча до магазина на моите родители, за да се обадя по телефона в книжарницата и да предупредя.
— Не е нужно, Изабела.
— Нямаше да е нужно, ако бяхте приели, че живеем в двайсети век, и бяхте прокарали телефон в тоя мавзолей. Ще се върна след четвърт час. И не искам да чувам никакви спорове.
В нейно отсъствие започнах все повече да се убеждавам, че смъртта на моя стар приятел Семпере тежи на моята съвест. Спомних си как старият книжар винаги ми бе казвал, че книгите имат душа, душата на онзи, който ги е написал, и на онези, които са ги прочели и сънували. Тогава проумях, че той до последния миг се бе борил, за да ме предпази, жертвайки себе си, за да спаси един вързоп хартия и мастило, в който, според него, бе вписана моята душа. Когато Изабела се върна, натоварена с торба деликатеси от бакалницата на родителите си, й стигаше само да ме погледне, за да разбере всичко.
— Вие познавате онази жена — рече тя. — Жената, която е убила господин Семпере…
— Мисля, че да. Ирене Сабино.
— Нали тя беше на онези стари фотографии, които намерихме в стаята в дъното? Актрисата?
Кимнах.
— И за какво й е трябвала вашата книга?
— Не зная.
По-късно, след като хапнахме някоя и друга вкусотия от „Кан Жисперт“, седнахме в голямото кресло пред камината; и двамата се побирахме в него. Изабела склони глава на рамото ми, докато гледахме огъня.
— Предната нощ сънувах, че имам син — рече тя. — Сънувах, че той ме вика, ала аз не можех да го чуя ясно, нито да го достигна, защото бях затворена в едно много студено място и изобщо не можех да помръдна. Той ме викаше, а аз не можех да отида при него.
Читать дальше