Карлос Сафон - Играта на ангела

— Какво правите тук, господин Мартин?

— Къде е тя?

— Господинът е вътре и гледа представлението.

— Нямам предвид дон Педро, а Кристина. Госпожа Видал. Къде е тя?

Бедният Пеп преглътна с мъка.

— Не зная. Никой не знае.

Сетне ми обясни, че Видал вече седмици наред се опитвал да я открие, а баща му, патриархът на клана, даже наел неколцина полицейски служители, за да я намерят.

— Отначало господин Видал мислеше, че госпожата е при вас…

— А тя не се ли обади, не изпрати ли писмо, телеграма…?

— Не, господин Мартин, кълна ви се. Всички сме много загрижени, а пък господинът, какво да ви кажа… не съм го виждал такъв, откакто го познавам. Тая вечер за пръв път излезе навън, откак си тръгна госпожицата, тоест госпожата…

— Спомняш ли си дали Кристина каза нещо, каквото и да е, преди да напусне Вила Елиус?

— Ами… — поде Пеп, снишавайки гласа си до шепот. — Чуваше се как се карат с господина. На мен ми изглеждаше тъжна. Прекарваше много време сама. Пишеше писма и всеки ден ходеше до пощенската станция на Пасео Рейна Елизенда да ги пуска.

— Ти някога поговори ли с нея насаме?

— Един ден, малко преди тя да си тръгне, господин Видал ме помоли да я закарам на лекар.

— Болна ли беше?

— Не можеше да спи. Докторът й предписа лауданум.

— Тя каза ли ти нещо, докато пътувахте?

Пеп сви рамене.

— Разпитваше ме за вас — дали знам някакви новини, дали съм ви виждал.

— Само това ли?

— Видя ми се много тъжна. Изведнъж се разплака и когато я попитах какво има, каза, че много й липсвал баща й, господин Мануел…

Внезапно разбрах всичко и се сгълчах наум, задето не бях проумял по-рано. Пеп ме изгледа учудено и ме попита защо се усмихвам.

— Знаете ли къде е тя? — запита той.

— Мисля, че да — тихо отвърнах аз.

В този миг като че ли чух един глас да вика от другата страна на улицата и зърнах познат силует във фоайето на „Лисео“. Видал не бе издържал дори първото действие. Пеп се обърна, за да откликне на повикването на господаря си, и преди да смогне да ми каже да се скрия, аз вече бях изчезнал в нощта.

Дори отдалече имаха оня характерен вид, с който се отличават лошите новини. Огънче на цигара в нощната синева, силуети, подпрени на тъмните стени, и пара от дъха на три фигури, завардили входа на къщата с кулата. Инспектор Виктор Грандес, придружен от своите две хрътки Маркос и Кастело — същински поздравителен комитет. Не ми бе трудно да се досетя, че са намерили трупа на Алисия Марласка на дъното на басейна в дома й в Сария, и че моята котировка в черния им списък се е повишила с няколко пункта. Щом ги зърнах, веднага се спрях и се притаих в уличните сенки. Наблюдавах ги няколко мига, за да се уверя, че не са ме забелязали, макар и да бях на едва петдесетина метра от тях. Различавах профила на Грандес на слабата светлина от лампата на стената. Отстъпих бавно към убежището на мрака, залял улиците, и се шмугнах в първата пряка, изгубвайки се сред неразборията от пасажи и арки на квартал Рибера.

Десет минути по-късно стигнах до входа на Френската гара. Билетните гишета вече бяха затворени, но под огромния свод от стъкло и стомана все още се виждаха няколко влака, наредени на пероните. Погледнах таблото с разписанието и видях, че нямаше отбелязани заминавания чак до следващия ден, точно както се бях страхувал. Не можех да рискувам да се върна вкъщи и да се натъкна на Грандес и сие. Нещо ми подсказваше, че тоя път посещението ми в полицейския участък ще включва пълен пансион, и че дори ходатайството на адвокат Валера не ще ме измъкне оттам тъй лесно, както в предишния случай.

Реших да прекарам нощта във второразреден хотел срещу сградата на Борсата на Пласа Паласио, където според легендата бродеха неколцина живи трупове на бивши спекуланти, погубени от своята алчност и небрежната си аритметика. Избрах такова свърталище, защото предположих, че там не биха ме потърсили дори повелителните на съдбата. Регистрирах се под името Антонио Миранда и платих стаята си в аванс. Администраторът на хотела — един тип с вид на мекотело — сякаш бе взидан в своята будка, която служеше едновременно за рецепция, килер за тоалетни кърпи и магазин за сувенири. Той ми връчи ключа, калъп сапун марка „Ел Сид“, който вонеше на белина и изглеждаше използван, и ме уведоми, че ако искам женска компания, можел да ми прати една прислужничка по прякор Еднооката, веднага щом се върнела от домашно посещение.

— Ще се почувствате като нов-новеничък — увери ме той.