Карлос Сафон - Играта на ангела

— Аз съм Тереса, сестрата, която отговаря за нощната смяна. Ако бъдете така любезен да ме последвате, господин Мартин, ще ви заведа до кабинета на доктор Санхуан.

— Как е госпожица Сание? Мога ли да я видя?

Още една лека, непроницаема усмивка.

— Оттук, моля.

Стаята представляваше правоъгълник от четири боядисани в синьо стени без прозорци и бе осветена от две лампи, които висяха от тавана и излъчваха металическа светлина. Единствените три предмета в помещението бяха една гола маса и два стола. Беше студено и въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Сестрата бе нарекла това кабинет, но след като почаках десет минути сам в тази стая, закотвен на един от столовете, не можех да я възприема другояче, освен като килия. Въпреки че вратата беше затворена, оттатък стените се чуваха гласове, понякога и откъслечни викове. Вече бях почнал да губя представа колко време съм прекарал там, когато вратата се отвори и влезе един мъж на около трийсет и пет години, облечен с бяла престилка; усмивката му бе студена като въздуха в стаята. Доктор Санхуан, предположих. Той заобиколи масата и седна на другия стол, подпря ръце на масата и няколко секунди ме наблюдава с бегло любопитство, преди да заговори.

— Давам си сметка, че идвате от дълъг път и навярно сте изморен, но бих искал да зная защо господин Педро Видал не е тук — рече той най-сетне.

— Той не можа да дойде.

Докторът се взираше в мен, без да мигне, и чакаше. Погледът му беше хладен; явно бе от хората, които слушат, но не чуват.

— Мога ли да я видя?

— Не можете да видите никого, докато не ми кажете истината и не разбера причината за вашето идване.

Кимнах с въздишка, предавайки се. Не бях пропътувал сто и петдесет километра, за да лъжа.

— Казвам се Мартин, Давид Мартин. Приятел съм на Кристина Сание.

— Тук я наричаме госпожа Видал.

— Хич не ме интересува как я наричате. Искам да я видя, и то веднага.

Докторът въздъхна.

— Вие ли сте писателят?

Надигнах се нетърпеливо от стола си.

— Що за място е това? Защо не може да я видя?

— Седнете, моля ви. Умолявам ви.

Той посочи стола и ме изчака да седна отново.

— Мога ли да попитам кога я видяхте или разговаряхте с нея за последен път?

— Преди малко повече от месец — отвърнах аз. — Защо?

— Познавате ли някого, който може да я е виждал или да е разговарял с нея оттогава насам?

— Не, нямам представа. Какво става тук?

Докторът повдигна дясната си ръка към устните си, като явно преценяваше какво да каже.

— Господин Мартин, опасявам се, че имам лоши новини.

Усетих как ме сви под лъжичката.

— Какво й е на Кристина?

Докторът ме изгледа, без да отговори, и за пръв път ми се стори, че зърнах сянка от съмнение в очите му.

— Не зная — отвърна най-сетне той.

Поехме по един къс коридор с метални врати от двете страни. Доктор Санхуан вървеше пред мен с връзка ключове в ръка. Докато минавах покрай вратите, ми се стори, че долавям зад тях шепот, сподавен смях и плач. Стаята беше в края на коридора. Докторът отвори вратата, спря се на прага и ме изгледа с непроницаемо изражение.

— Петнайсет минути — рече той.

Влязох вътре и го чух как затвори вратата зад гърба ми. Пред мен се откри едно помещение с висок таван и бели стени, които се отразяваха в под от лъскави плочки. От едната страна имаше легло с метална рамка, оградено със завеса от тюл; то бе празно. Големият френски прозорец разкриваше изглед към заснежената градина, дърветата и езерото в далечината.

Забелязах я, едва когато пристъпих няколко крачки навътре в стаята. Седеше на едно кресло до прозореца, облечена в бяла нощница, а косата й бе прибрана в плитка. Заобиколих креслото и я погледнах, но очите й останаха напълно неподвижни. Когато коленичих до нея, дори не мигна. Сложих ръката си върху нейната, но тя не помръдна и едно мускулче. Тогава забелязах бинтовете, покриващи ръцете й от китките до лактите, и ремъците, които я държаха вързана за креслото. Помилвах бузата й, по която тъкмо се стичаше една сълза.

— Кристина — промълвих аз.

Погледът й остана безизразен, тя сякаш не осъзнаваше присъствието ми. Взех един стол и седнах срещу нея.

— Това съм аз, Давид — прошепнах.

Прекарахме четвърт час така, в мълчание; ръката й бе в моята, погледът — все така празен, а думите ми останаха без отговор. По някое време чух, че вратата се отвори отново, и усетих как някой внимателно ме хвана за ръката и ме дръпна да стана. Беше доктор Санхуан. Оставих се да ме изведе в коридора, без да се съпротивявам. Докторът затвори вратата и ме отведе обратно в ледения си кабинет. Рухнах на стола и го изгледах, неспособен да изрека и една дума.