Карлос Сафон - Играта на ангела

— Нима е по-добре за нея да седи в някаква разнебитена къща с вас, завързана за стол и упоена? Не ми казвайте, че отново сте й направили предложение за брак.

Докторът внимателно се взря в мен, преглъщайки обидата, която моите думи очевидно му бяха нанесли.

— Господин Мартин, радвам се, че сте тук, защото вярвам, че заедно с вас ще можем да помогнем на Кристина. Мисля, че вашето присъствие ще й позволи да излезе от скривалището, в което се е оттеглила. Смятам, че е така, защото единствената дума, която тя произнесе през последните две седмици, беше вашето име. Каквото и да се е случило с нея, според мен то има някаква връзка с вас.

Докторът ме гледаше така, сякаш очакваше нещо от мен, нещо, което би дало отговор на всичките му въпроси.

— Мислех, че ме е напуснала — подхванах аз. — Канехме се да заминем заедно и да зарежем всичко. Бях излязъл за малко да купя билетите за влака и да свърша една работа. Отсъствах не повече от час и половина, но когато се прибрах вкъщи, Кристина вече я нямаше.

— Случи ли се нещо, преди тя да си тръгне? Скарахте ли се?

Прехапах устни.

— Не бих го нарекъл скарване.

— А как бихте го нарекли?

— Сварих я да преглежда едни книжа, свързани с моята работа, и мисля, че тя се засегна от реакцията ми, която навярно изтълкува като липса на доверие от моя страна.

— За нещо важно ли ставаше дума?

— Не. Просто един ръкопис, чернова.

— Мога ли да попитам какво представляваше този ръкопис?

Поколебах се.

— Приказно повествование.

— За деца?

— За семейна публика, да речем.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбирате. Нямаше никаква разправия. Кристина просто малко се разсърди, защото не й разреших да прегледа текста, но това беше всичко. Когато я оставих, тя си беше добре и приготвяше багажа. Този ръкопис няма никакво значение.

Докторът кимна по-скоро от любезност; не изглеждаше особено убеден.

— Възможно ли е, докато вие сте били навън, някой да я е посетил в дома ви?

— Никой освен мен не знаеше, че тя е там.

— Хрумва ли ви някаква причина, поради която тя би решила да напусне къщата, преди вие да се върнете?

— Не. Защо?

— Това са само въпроси, господин Мартин. Опитвам се да си изясня какво е станало от мига, когато сте я видели за последен път, до мига на нейната поява тук.

— Тя каза ли кой или какво е влязло в нея?

— Това е просто начин на изразяване, господин Мартин. Нищо не е влязло в Кристина. Нерядко се случва пациенти, които са имали травматично преживяване, да усещат присъствието на покойни роднини или въображаеми личности, включително да се оттеглят в собственото си съзнание и да затворят всяка врата към външния свят. Това е емоционална реакция, начин на самозащита срещу чувства и емоции, които се оказват неприемливи. Това не бива да ви тревожи сега. В случая е важно друго нещо, което ще ни помогне — ако има някой, който да е важен за Кристина в момента, то този човек сте вие. От онова, което сподели с мен на времето, а и от наблюденията ми през последните седмици зная, че тя ви обича, господин Мартин. Обича ви, както не е обичала никого другиго, и както с положителност никога не би обикнала мен. Ето затова моля за помощта ви, моля ви да не се оставяте да ви заслепят страхът и негодуванието и да ми съдействате, защото и двамата искаме едно и също. И двамата искаме Кристина да е в състояние да напусне това място.

Кимнах засрамен.

— Извинете ме, ако одеве…

Докторът вдигна ръка, за да ме накара да млъкна. Стана и си облече палтото, сетне се ръкува с мен.

— Очаквам ви утре — рече той.

— Благодаря ви, докторе.

— Аз ви благодаря, задето дойдохте тук.

На следващата сутрин излязох от хотела, когато слънцето вече се издигаше над замръзналото езеро. Група дечурлига си играеха на брега, като хвърляха камъни и се опитваха да улучат корпуса на една малка лодка, заседнала сред леда. Снеговалежът бе спрял и в далечината се виждаха бели планини и големи облаци, плъзгащи се по небето като внушителни градове от пара. Стигнах до Вила Сан Антонио малко преди девет сутринта. Доктор Санхуан ме чакаше в градината заедно с Кристина. Седяха на слънце и той държеше ръката й, докато й говореше нещо. Тя почти не го гледаше. Когато ме видя да прекосявам градината, докторът ми направи знак да отида при тях. Беше запазил стол за мен точно срещу Кристина. Седнах и я погледнах; очите й се взираха в моите, без да ме виждат.

— Кристина, виж кой е дошъл — рече докторът.

Взех ръката й и се преместих по-близо до нея.