Карлос Сафон - Играта на ангела

На петия ден влязох в стаята на Кристина, както правех всяка сутрин, и заварих празно креслото, в което тя винаги ме чакаше. Огледах се разтревожен и я открих на пода, свита на кълбо в един ъгъл и обгърнала коленете си с ръце, а лицето й бе обляно в сълзи. Усмихна се, щом ме видя, и аз разбрах, че ме е познала. Коленичих до нея и я прегърнах. Не вярвам някога да съм бил тъй щастлив, както в онези окаяни секунди, в които почувствах дъха й в лицето си и видях, че някаква светлинка се е върнала в очите й.

— Къде беше? — попита ме тя.

Същия следобед доктор Санхуан ми даде разрешението си да я изведа на разходка за около час. Повървяхме до езерото и седнахме на една пейка. Кристина започна да ми разказва един свой сън — историята на малко момиченце, живеещо в тъмен град-лабиринт, чиито улици и сгради били живи и се хранели с душите на своите обитатели.

В този сън, както и в разказа, който й бях чел дни наред, момиченцето сполучило да избяга и стигнало до някакъв кей, врязващ се в едно безкрайно море. Вървяло, уловило за ръка непознат мъж без име и лице. Той бил спасил детето и сега го придружавал до самия край на онази простряна над водите дървена платформа, където го чакал някой; някой, когото тя така и не бе успяла да види, защото сънят й, досущ като историята, която й четях, бе останал недовършен.

Кристина смътно си спомняше Вила Сан Антонио и доктор Санхуан. С изчервено лице ми разказа, че й се струвало, че той й направил предложение за женитба предната седмица. Времето и пространството явно се объркваха в представите й. Понякога си мислеше, че баща й е бил приет в една от стаите на санаториума, а тя е дошла да го посети. Миг по-късно не си спомняше как се е озовала там, а на моменти дори не си задаваше този въпрос. Помнеше, че съм излязъл да купя билети за влака, и навремени споменаваше утрото, в което бе изчезнала, сякаш това се бе случило предния ден. Понякога ме бъркаше с Видал и ме молеше за прошка. Друг път някакъв страх помрачаваше лицето й и тя се разтреперваше от глава до пети.

— Приближава се — казваше тя тогава. — Трябва да си вървя, преди да те е видял.

Сетне се умълчаваше, безразлична към моето присъствие и към околния свят, сякаш нещо я бе завлякло в някакво далечно и недостъпно място. След няколко дена убеждението, че Кристина е изгубила разсъдъка си, започна да оказва силно въздействие върху мен. Първоначалната надежда се примеси с горчилка и понякога, когато се завръщах нощем в хотелската си килия, чувствах как в мен отново зейва онази стара бездна от мрак и ненавист, която смятах за забравена. Доктор Санхуан, който ме наблюдаваше със същото търпение и настойчивост, с които се отнасяше към своите пациенти, ме бе предупредил, че това ще се случи.

— Не бива да губите надежда, приятелю мой — казваше той. — Отбелязваме голям напредък. Имайте вяра.

Аз кимах послушно и се връщах ден след ден в санаториума, за да извеждам Кристина на разходка до езерото и да изслушвам онези сънувани спомени, които вече ми бе разказала десетки пъти, но всяко следващо утро ги откриваше наново. Всеки ден ме питаше къде съм бил, защо не съм се върнал да я потърся, защо съм я оставил сама. Всеки ден ме гледаше от своята невидима клетка и ме молеше да я прегърна. Всеки ден, щом се сбогувах с нея, ме питаше дали я обичам и аз неизменно й отговарях едно и също.

— Винаги ще те обичам — казвах. — Винаги.

Една нощ се събудих от тропане по вратата на стаята ми. Часът беше три сутринта. Повлякох се да отворя, още сънен, и заварих на прага една от сестрите от санаториума.

— Доктор Санхуан ме помоли да ви извикам.

— Какво се е случило?

Десет минути по-късно минах през вратите на Вила Сан Антонио. Виковете се чуваха още от градината. Кристина явно се бе заключила отвътре в стаята си. Доктор Санхуан, който изглеждаше така, сякаш не бе спал цяла седмица, се мъчеше да насили вратата с помощта на двама болногледачи. Чуваше се как вътре Кристина крещи и удря по стените, събаряйки мебелите и трошейки всичко, което й се изпречеше.

— Кой е в стаята при нея? — попитах аз, смразен от ужас.

— Никой — отвърна докторът.

— Но тя говори на някого… — възразих аз.

— Сама е.

Един надзирател дотърча, носейки голям метален лост.

— Само това успях да намеря — рече той.

Докторът кимна и надзирателят се зае да разбие вратата с лоста.

— Как е успяла да се заключи отвътре? — попитах аз.

Нямам представа…

За пръв път ми се стори, че съзрях уплаха на лицето на доктора; той избягваше погледа ми. Надзирателят беше на път да се пребори с ключалката, когато от другата страна на вратата изведнъж се възцари тишина.