Карлос Сафон - Играта на ангела

— Ти не ме слушаш!

Усмихнах й се и я целунах по челото.

— Разбира се, че те слушам. Но в къщата нямаше никого освен нас…

Тя затвори очи и склони глава, стенейки така, сякаш моите думи бяха кинжали, които я мушкаха отвътре.

— Сега ще повикам доктора…

Наведох се да я целуна отново, сетне се изправих. Тръгнах към вратата, чувствайки погледа й, впит в гърба ми.

— Страхливец — рече тя.

Когато се върнах в стаята заедно с доктор Санхуан, Кристина бе развързала и последния ремък и се клатушкаше с несигурна походка към вратата, оставяйки кървави стъпки по белите плочки. Двамата с доктора отново я сложихме насила върху леглото. Кристина започна да крещи и да се бори с нас с такава ярост, от която чак кръвта ми се смрази. Суматохата привлече вниманието на болничния персонал. Един надзирател ни помогна да я удържим, докато докторът я връзваше повторно с ремъците. Когато най-сетне я обездвижихме, той ме изгледа строго.

— Сега отново ще й сложа успокоително. Стойте тук, но и през ум да не ви минава да я развързвате пак.

За миг останах насаме с нея, мъчейки се да я укротя. Кристина продължаваше да се мята, за да се изтръгне от ремъците. Държах лицето й с ръце и се опитвах да срещна погледа й.

— Кристина, моля те…

Тя ме заплю в лицето.

— Махай се!

Докторът се върна, придружен от една сестра, която носеше метален поднос със спринцовка, превръзки и стъклено шише, съдържащо някакъв жълтеникав разтвор.

— Излезте от стаята — нареди ми той.

Отстъпих към прага. Докторът инжектира успокоителното в ръката на Кристина, докато сестрата я държеше притисната към леглото. Кристина надаваше пронизителни викове. Запуших уши и излязох в коридора.

Страхливец, казах си аз. Страхливец.

Отвъд Вила Сан Антонио се простираше ограден с дървета път, който следваше един напоителен канал и водеше извън пределите на селото. На поставената в рамка карта, която висеше в трапезарията на хотела, въпросният път бе обозначен със сладникавото наименование Алеята на влюбените. Същия следобед, щом напуснах санаториума, се впуснах по тази мрачна пътека, която навяваше мисли по-скоро за самота, отколкото за любовни трепети. Вървях почти половин час, без да срещна жива душа, като се отдалечих от селото дотолкова, че ъгловатите силуети на Вила Сан Антонио и на големите неподдържани къщи около езерото заприличаха на картонени изрезки на хоризонта. Седнах на една от пейките покрай алеята и загледах как слънцето залязваше в другия край на долината Сердания. На около двеста метра от мястото, където седях, се виждаше силуетът на малък усамотен параклис насред едно заснежено поле. Без сам да зная защо, станах и тръгнах към него, проправяйки си път в снега. Когато се приближих на около десетина метра, забелязах, че параклисът нямаше врата. Каменните стени бяха почернели от някакъв пожар, който почти бе унищожил постройката. Качих се по стъпалата, водещи към някогашния вход, и влязох. Отломки от изгорели пейки и паднали от тавана греди се виждаха сред пепелта. Бурени бяха плъзнали в сградата и онова, което някога е било олтар, бе обрасло с тях. Гаснещата светлина на отминаващия ден проникваше през тесните каменни прозорци. Седнах на останките от една пейка пред олтара и се заслушах във вятъра, който шепнеше в процепите на погълнатия от огъня свод. Вдигнах очи нагоре и ми се прииска да имам поне сянка от вярата, която бе хранил моят стар приятел Семпере — вяра в Бога или в книгите, — та да измоля от Бога или от пъкъла да ми отпусне още един шанс, за да измъкна Кристина от онова място.

— Моля те — прошепнах аз, преглъщайки сълзите си.

Сетне се усмихнах горчиво на самия себе си — сразен мъж, отправящ окаяни молитви към един Бог, на когото никога не се бе уповавал. Огледах се наоколо и видях Божия храм, в който нямаше нищо освен руини и пепел, пустота и самота, и разбрах, че още същата вечер ще се върна да я взема без никакви чудеса и благословии, единствено с моята решимост да я отведа от онова място и да я изтръгна от ръцете на оня малодушен и влюбчив доктор, наумил си да я превърне в своя Спяща красавица. По-скоро щях да подпаля санаториума, отколкото да позволя на някого да я пипне отново. Щях да я отведа вкъщи и да умра редом с нея. Омразата и яростта щяха да осветяват пътя ми.

На свечеряване напуснах стария параклис. Прекосих сребристото поле, блеснало под лунните лъчи, и поех пак по алеята с дърветата, следвайки дирята на канала в мрака, докато зърнах в далечината светлините на Вила Сан Антонио и цитаделата от кули и мансарди, която ограждаше езерото. Когато стигнах до санаториума, не си направих труда да позвъня на звънеца на желязната врата. Прескочих оградата и крадешком прекосих градината в тъмното. Сетне заобиколих сградата и се приближих до един от задните входове. Беше заключен отвътре, но аз и за миг не се поколебах да счупя стъклото с лакът, за да достигна дръжката на вратата. Тръгнах по коридора, като се вслушвах в гласовете и шепота оттатък стените; долавях във въздуха миризма на бульон, която идваше откъм кухнята. Изминах целия етаж и стигнах до стаята в дъното, където добрият доктор бе затворил Кристина, несъмнено фантазирайки как я превръща в своя собствена спяща принцеса, повалена завинаги в едно райско преддверие, пълно с опиати и ремъци.