Карлос Сафон - Играта на ангела

Останах на мястото си, напълно неподвижен. След няколко минути дочух някакво тракане и топлият дъх от решетката на радиатора погали лицето ми. Около час по-късно първите лъчи на зората близнаха прозорците. Излязох от скривалището си и погледнах навън. Пътници вървяха по перона, сами или по двойки, влачейки своите куфари и денкове. Локомотивът заработи и тътенът му можеше да се почувства през стените и пода на вагона. След няколко минути пътниците започнаха да се качват във влака и контрольорът запали лампите. Настаних се отново на седалката до прозореца, кимайки за поздрав на някои от пътниците, които минаваха покрай купето ми. Когато големият часовник на гарата отброи осем часа, влакът започна да се плъзга по релсите. Едва тогава затворих очи и чух в далечината звъна на църковните камбани, който стигаше до мен като ехото на някакво проклятие.

По обратния път се забавихме значително. Част от електрическите кабели бяха паднали, тъй че пристигнахме в Барселона едва следобеда на онзи петък, 23-ти януари. Градът бе погребан под едно алено небе, по което се простираше мрежа от черен дим. Беше топло, сякаш зимата внезапно си бе отишла, и от решетките на канализацията се издигаше нечист, влажен дъх. Когато отворих входната врата на къщата с кулата, намерих на пода един бял плик. Не си направих труда да го вдигна, защото видях печата с червения восък и ми стана пределно ясно какво съдържа: напомняне за срещата ми с тартора същата вечер в голямата къща до парка Гюел, където трябваше да му предам ръкописа. Качих се по стълбите в тъмното и отворих вратата на първия етаж. Без да паля лампата, отидох направо горе в кабинета. Приближих се до прозореца и оттам огледах помещението, цялото озарено от пъкленото сияние на онова огнено небе. Представих си я там, коленичила до сандъка, точно както ми бе описала. Представих си я как отваря сандъка и изважда папката с ръкописа. Как чете онези прокълнати страници, убедена, че трябва да ги унищожи. Как пали кибритените клечки и доближава пламъка до хартията.

В къщата имаше още някого.

Тръгнах към сандъка, но се спрях на няколко крачки от него, сякаш бях застанал зад гърба й и я шпионирах. Сетне се наведох и го отворих. Ръкописът все още лежеше там и ме чакаше. Протегнах ръка, за да докосна леко папката с пръсти. И тогава я видях. Сребърната форма блестеше на дъното на сандъка като перла на дъното на езеро. Взех я с два пръста и я разгледах на светлината на кървавото небе. Брошката с ангела.

— Кучи син — чух се да казвам.

Измъкнах сандъчето със стария револвер на баща ми от чекмеджето на гардероба. Отворих барабана и се уверих, че е зареден. Пъхнах останалото съдържание от кутията за муниции в левия джоб на палтото си. Завих оръжието в една кърпа и го сложих в десния си джоб. Преди да изляза, се спрях за миг и се взрях в непознатия, който ме гледаше от огледалото във вестибюла. Усмихнах се, изпълнен с една спокойна омраза, която пламтеше във вените ми, и излязох в нощта.

Къщата на Андреас Корели се издигаше на хълма, очертана върху плаща на червените облаци. Зад нея леко се полюляваше сенчестата гора на парка Поел. Раздвижени от бриза, листата на дърветата съскаха като змии в мрака. Спрях се пред входа и огледах фасадата. В цялата къща не светеше нито една лампа, а кепенците на прозорците бяха затворени. Чух зад гърба си пъхтенето на кучетата, които дебнеха зад стените на парка, следвайки дирята ми. Измъкнах револвера от джоба си и се обърнах към решетестата порта, където се мяркаха силуетите на животните — течни сенки, които ме наблюдаваха от чернотата.

Приближих се до входната врата на къщата и рязко потропах три пъти с чукчето. Не дочаках да получа отговор. Бях готов да разбия ключалката с изстрел, но това не се оказа необходимо — вратата беше отворена. Завъртях бронзовата дръжка, освобождавайки резето, и дъбовата врата бавно се люшна навътре от инерцията на собствената си тежест. Пред мен се разкри дългият коридор; подът му бе покрит със слой прах, който блестеше като фин пясък. Направих няколко крачки към стълбището, което се издигаше от едната страна на вестибюла и чезнеше в спирала от сенки. После тръгнах по коридора, който водеше към хола. Десетки погледи ме проследиха от галерията стари снимки по стените. Единствените звуци, които долавях, бяха шумът от собствените ми стъпки и дишането ми. Стигнах до края на коридора и спрях там. Нощното сияние се процеждаше през кепенците, хвърляйки в помещението остриета от червеникава светлина. Вдигнах револвера и влязох в хола. Очите ми бързо свикнаха със сумрака. Мебелите бяха на предишните си места, точно както си ги спомнях, но дори при тази оскъдна светлина можех да видя, че са вехти и потънали в прах. Жалки останки. Пердетата висяха разнищени, а боята по стените се лющеше на ивици, които напомняха люспи. Тръгнах към един от прозорците, за да отворя кепенците, тъй че вътре да влезе малко светлина. Бях на два метра от балкона, когато осъзнах, че не съм сам. Замръзнах на място, после бавно се обърнах.