Карлос Сафон - Играта на ангела

Спуснах се по хълма надолу към плетеницата от тъмни улици на квартал Грасия. Там намерих едно отворено заведение, в което се бяха насъбрали множество клиенти от махалата и разпалено обсъждаха политиката или футбола — трудно бе да се определи точно кое. Промъквайки се през навалицата, преодолях облак от дим и глъч и се добрах до бара, където кръчмарят ме посрещна с един леко враждебен поглед, с който навярно посрещаше всички непознати — тоест всички, живеещи на разстояние повече от две пресечки от неговото заведение.

— Налага се да използвам телефона ви — казах аз.

— Телефонът е само за клиенти.

— Тогава ми дайте един коняк. И телефона.

Кръчмарят взе една чаша и ми посочи коридора в дъното на стаята, над който висеше табела с надпис Клозети . Там, точно срещу входа за тоалетните, намерих някакво подобие на телефонна кабина, изложена на силната смрад на амоняк и на шума, който се процеждаше откъм заведението. Вдигнах слушалката и зачаках да получа линия. Няколко секунди по-късно ми отговори една служителка от централата на телефонната компания.

— Искам да проведа разговор с кантората на адвокат Валера на Авенида Диагонал, номер 442.

На служителката й бяха нужни няколко минути, за да намери номера и да ме свърже. Почаках така, държейки слушалката с едната си ръка, а с другата бях затулил лявото си ухо. Най-сетне жената ме осведоми, че ще прехвърли обаждането ми, и след няколко секунди познах гласа на секретарката на адвокат Валера.

— Съжалявам, но господин Валера в момента не е тук.

— Важно е. Кажете му, че го търси Мартин, Давид Мартин. Въпросът е на живот и смърт.

— Зная кой сте, господин Мартин. Съжалявам, но не мога да ви свържа с адвоката, защото него го няма. Часът е девет и половина вечерта и той си тръгна преди доста време.

— Дайте ми в такъв случай домашния му адрес.

— Не мога да ви предоставя тази информация, господин Мартин. Много съжалявам. Ако желаете, може да се обадите утре сутринта и…

Затворих телефона, сетне отново зачаках линия. Този път съобщих на телефонистката номера, който ми бе дал Рикардо Салвадор. Неговият съсед отговори на обаждането ми и каза, че ще се качи да провери дали бившият полицай си е у дома. След малко Салвадор бе на линия.

— Мартин? Добре ли сте? В Барселона ли сте?

— Току-що пристигнах.

— Трябва да бъдете много предпазлив. Полицията ви търси. Дойдоха и тук да задават въпроси за вас и за Алисия Марласка.

— Виктор Грандес ли?

— Мисля, че беше той. Появи се с двама едри мъжаги, които хич не ми харесаха. Струва ми се, че иска да натопи вас за смъртта на Роурес и на вдовицата Марласка. Добре ще е да си отваряте очите на четири — сигурно сте под наблюдение. Ако искате, можете да дойдете тук.

— Благодаря ви, господин Салвадор. Ще си помисля. Не ми се ще да ви забърквам в още неприятности.

— Каквото и да правите, бъдете внимателен. Мисля, че имахте право — Жако се е върнал. Не зная защо, но се е върнал. Имате ли някакъв план?

— Сега ще се опитам да намеря адвокат Валера. Според мен в центъра на всичко е издателят, за когото е работил Марласка, и имам чувството, че Валера е единственият, който знае истината.

Салвадор помълча за миг.

— Искате ли да дойда с вас?

— Не мисля, че е необходимо. Ще ви се обадя, щом успея да поговоря с Валера.

— Както предпочитате. Въоръжен ли сте?

— Да.

— Радвам се да го чуя.

— Господин Салвадор… Роурес ми спомена за една жена в Соморостро, до която Марласка се допитвал. Запознал се с нея чрез Ирене Сабино.

— Вещицата от Соморостро.

— Какво знаете за нея?

— Няма много за знаене. Даже се съмнявам, че тя съществува, точно както и тоя ваш издател. По-добре мислете за Жако и полицията — в момента те ви създават тревоги.

— Ще го имам предвид.

— Обадете ми се веднага, щом научите нещо, чувате ли?

— Непременно. Благодаря ви.

Затворих телефона и на минаване покрай бара оставих няколко монети, за да покрия цената на обаждането и на чашата коняк, която още си седеше там, недокосната.

Двайсет минути по-късно стоях пред номер 442 на Авенида Диагонал и гледах осветените прозорци на кабинета на адвокат Валера в горната част на сградата. Портиерската стаичка бе затворена, но аз упорито тропах по вратата, докато портиерът най-сетне се подаде навън с не особено приятелско изражение. Щом открехна вратата, за да ме отпрати без много любезности, аз я блъснах и се вмъкнах в коридора, без да обръщам внимание на протестите му. Отправих се директно към асансьора и когато портиерът се опита да ме задържи, като ме хвана за ръката, му хвърлих един злостен поглед, който веднага го разубеди.