Карлос Сафон - Играта на ангела

— Спомняте ли си някоя конкретна личност?

— Баща ми лично се занимаваше с тези въпроси, за да избегне вероятността служителите на кантората да получат достъп до информация, която можеше да бъде — да речем — щекотлива.

— А на вашия баща не му ли се видя странно, че бившият му съдружник е пожелал да връчи толкова пари на чужди хора?

— Разбира се, че му се видя странно. Много неща му се виждаха странни.

— Помните ли къде трябваше да се пращат тези суми?

— Как искате да си спомня такова нещо? Оттогава са минали поне двайсет и пет години.

— Хайде, напънете се малко — казах аз. — Заради госпожица Маргарита.

Секретарката ми хвърли ужасѐн поглед, на който аз отговорих с намигване.

— Само да сте посмели да я пипнете с пръст — заплаши ме Валера.

— Не ми давайте идеи — прекъснах го аз. — Е, как е паметта ви сега? Поопресни ли се?

— Мога да проверя в личните дневници на баща ми. Това е всичко.

— Къде са те?

— Тук, сред книжата му. Но ще ми отнеме няколко часа…

Затворих телефона и изгледах секретарката на Валера, която бе избухнала в плач. Подадох й кърпичка и я потупах по рамото.

— Хайде, жено, недейте така, вече си тръгвам. Нали видяхте? Исках само да разговарям с него.

Тя кимна боязливо, без да откъсва очи от револвера. Закопчах си палтото и й се усмихнах.

— Само едно последно нещо.

Жената вдигна поглед, боейки се от най-лошото.

— Напишете ми адреса на адвоката. И хич не се опитвайте да ме заблудите, защото ако ме излъжете, ще се върна и бъдете сигурна, че ще оставя долу в портиерската стаичка онова вродено добродушие, което ми е присъщо.

Преди да изляза, поисках от госпожица Маргарита да ми покаже къде е телефонният кабел и го прерязах, спестявайки й изкушението да предупреди Валера, че се каня да го посетя, или да се обади в полицията, за да съобщи за нашето малко пререкание.

Адвокат Валера живееше в една внушителна сграда с претенция за нормандски замък, разположена на ъгъла на улиците „Жирона“ и „Аузиас Марк“. Предположих, че е наследил от баща си тази страхотия заедно с кантората, и че всеки камък в градежа й е бил добит с кръвта и потта на цели поколения барселонци, които никога не са и сънували, че биха могли да стъпят с крак в такъв палат. Казах на портиера, че идвам от името на госпожица Маргарита и нося едни документи от кантората; след кратко колебание той ми разреши да се кача. Поех по стълбището, без да бързам, следван от внимателния поглед на портиера. Площадката на първия етаж бе по-просторна от повечето жилища, които си спомнях от детството си в стария квартал Рибера, а той бе едва на две крачки от това място. Чукчето на вратата бе във формата на бронзов юмрук. Щом го хванах, за да потропам, установих, че вратата е отворена. Бутнах я леко и надникнах вътре. Антрето водеше към дълъг коридор, широк около три метра, чиито стени бяха облицовани със синьо кадифе и покрити с картини. Затворих вратата зад гърба си и се вгледах в топлия здрач, който мъждееше в дъното на коридора. Тиха музика се носеше във въздуха — ридание на пиано, което навяваше чувство на изтънчена печал. Гранадос.

— Господин Валера? — извиках аз. — Мартин е тук.

Като не получих отговор, поех полека по коридора, следвайки онази скръбна мелодия. Вървях покрай картините и нишите, които подслоняваха статуетки на мадони и светци. На няколко места коридорът се прекъсваше от арки, забулени с дантелени завеси. Минах през тях и стигнах до другия край, където пред мен се разкри голяма тъмна стая. Тя беше правоъгълна и стените й бяха покрити с рафтове за книги от пода до тавана. В дъното се различаваше масивна открехната врата, през която съгледах трепкащите оранжеви отблясъци на една камина.

— Валера? — извиках отново аз, този път по-високо.

Някакъв силует се очерта в снопа светлина, който огънят хвърляше през процепа на вратата. Две блестящи очи ме изучаваха подозрително. Едно куче, което приличаше на немска овчарка, но козината му беше бяла, бавно се приближи към мен. Аз не помръднах от мястото си, само разкопчах полека палтото и потърсих револвера. Животното се спря в нозете ми и ме погледна, сетне жално изскимтя. Погалих го по главата и то близна пръстите ми. После се обърна и тръгна към вратата, през която проблясваше огънят. Спря се на прага и ме погледна пак. Аз го последвах.

От другата страна на вратата открих читалня, в която внушително място заемаше една голяма камина. Единствената светлина идваше от нейните пламъци и по стените и тавана танцуваха трепкащи сенки. В средата на стаята имаше маса с грамофон, от който се носеше онази музика. До огъня стоеше голямо кожено кресло, разположено с гръб към вратата. Кучето отиде до него и отново се извърна да ме погледне. Приближих се достатъчно, за да видя една ръка, която почиваше на облегалката, държейки запалена пура. Струйка синкав дим се издигаше от нея.