Карлос Сафон - Играта на ангела

Над главите ни луната надникна през пролуките на свода от оловносиви облаци. Навътре в морето силуети на товарни кораби се мяркаха сред вълните, а на плажа Богател се виждаше същинска костница от стари корпуси на рибарски лодки и крайбрежни корабчета, които бурите бяха изплюли на пясъка. От другата страна, досущ като мантия от отпадъци, просната зад тъмната крепост на индустриалния свят, стърчаха бараките на бивака Соморостро. Вълните се разбиваха едва на няколко метра от първата редица колиби, направени от тръстика и дърво. Струи бял дим пълзяха между покривите на това мизерно селце, изникнало между града и морето като едно безкрайно човешко сметище. Във въздуха се носеше смрад на изгорени боклуци. Навлязохме сред уличките на този забравен град — пасажи, които се отваряха между постройки, скалъпени от крадени тухли, кал и плавей. Детето ме водеше все по-навътре, без да обръща внимание на недоверчивите погледи на местните обитатели. Безработни надничари, цигани, прогонени от други подобни лагери по склоновете на Монжуик или срещу общите гробове на гробището Кан Тунис, бездомни деца и старци. Всички ме наблюдаваха подозрително. Пътьом минавахме покрай жени на неопределена възраст, които бяха запалили огън пред бараките си и топлеха вода или храна в тенекиени съдове. Спряхме пред една белезникава постройка; край портата й момиченце с лице на старица куцукаше с крак, изсъхнал от детски паралич, и мъкнеше ведро, в което шаваше нещо сиво и слузесто. Змиорки. Моят малък водач посочи портата.

— Тук е — рече той.

Хвърлих един последен поглед към небето. Луната се бе скрила отново сред облаците и було от мрак пълзеше към нас откъм морската шир.

Сетне влязох.

Лицето й бе набраздено от спомени, а в очите й се четеше поглед, който можеше да е на десет или на сто години. Седеше пред малък огън и съзерцаваше танцуващите пламъци с увлечението на дете. Косата й с цвят на пепел бе сплетена в плитка. Фигурата й бе тънка и суха, а жестовете — пестеливи и отмерени. Беше облечена в бяло, а около шията си бе увила копринена кърпа. Усмихна ми се топло и ми предложи стол. Седнах до нея. Прекарахме няколко минути в мълчание, заслушани в пращенето на въглените и шепота на морето. В нейно присъствие времето сякаш бе спряло и спешната нужда, която ме бе довела до вратата й, по странен начин се бе изпарила. Дъхът на пламъците бавно ме стопли и студът, който бе сковал костите ми, се стопи под крилото на нейната компания. Едва тогава тя откъсна очи от огъня и заговори, хващайки ме за ръка.

— Майка ми живя в тази къща четирийсет и пет години — рече тя. — Тогава това дори не беше къща, а просто колиба, направена от тръстика и отломки, изхвърлени от морето. Дори когато си спечели слава и имаше възможност да се махне от това място, отказа да го стори. Винаги казваше, че в деня, в който напусне Соморостро, ще умре. Тук се бе родила, сред хората от плажа, и тук остана до сетния си ден. Много неща се разправяха за нея. Мнозина говореха за нея, но твърде малко хора я познаваха в действителност. Мнозина се бояха от нея и я мразеха — дори и след смъртта й. Разправям ви всичко това, защото ми се струва редно да знаете, че аз не съм онази, която ви трябва. Жената, която търсите или си мислите, че търсите, онази, която мнозина наричаха Вещицата от Соморостро, беше моята майка.

Погледнах я смутен.

— Кога…?

— Майка ми умря през 1905 година — рече тя. — Убиха я на няколко метра оттук, край брега. Прерязаха й гърлото.

— Съжалявам. Мислех, че…

— Много хора мислят какво ли не. Нуждата да вярваме в нещо надвива даже и смъртта.

— Кой я уби?

— Вие знаете кой.

Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.

— Диего Марласка…

Тя кимна.

— Но защо?

— За да й запуши устата. За да прикрие следите си.

— Не разбирам. Майка ви му е помогнала… В замяна той даже й е дал голяма сума пари.

— Именно заради това пожела да я убие, за да отнесе тя тайната му в гроба си.

Наблюдаваше ме с лека усмивка, сякаш моето объркване я забавляваше и в същото време й вдъхваше жал.

— Майка ми беше обикновена жена, господин Мартин. Бе израсла в мизерия и едничката сила, която притежаваше, беше волята за оцеляване. Никога не се научи да чете и да пише, но умееше да вижда в сърцата на хората. Чувстваше онова, което те чувстваха, знаеше какво таят и за какво копнеят. Четеше го в погледите им, в движенията, в гласа, в начина, по който вървяха или жестикулираха. Знаеше какво ще кажат и ще направят, още преди да са го сторили. Затова мнозина я наричаха магьосница, защото умееше да вижда в тях онова, което те самите отказваха да видят. Изкарваше си хляба, като продаваше любовни еликсири и разни чарове, които приготвяше с вода от реката, билки и малко захар. Помагаше на изгубени души да повярват в онова, в което искаха да вярват. Когато името й взе да се разчува, много хора от сой започнаха да я посещават и да търсят услугите й. Богатите искаха да станат още по-богати. Могъщите желаеха още повече власт. Подлеците искаха да се почувстват светци, а светците желаеха да бъдат наказани за грехове, които — за свое съжаление — не бяха имали смелостта да извършат. Майка ми изслушваше всички и приемаше монетите им. С тези пари успя да прати мен и моите братя и сестри в същите училища, в които учеха децата на нейните клиенти. Купи ни друго име и друг живот, далече от това място. Майка ми беше добър човек, господин Мартин. Не се заблуждавайте. Тя никога не се възползва от никого, нито пък караше хората да вярват повече, отколкото им беше потребно. Животът я бе научил, че всички се нуждаем от големи и малки лъжи, за да оцелеем, точно както се нуждаем от въздух. Казваше, че ако в продължение на един-единствен ден, от зори до мрак, можехме да видим света и самите себе си без маска, такива, каквито сме в действителност, щяхме да посегнем на живота си или да си изгубим ума.