Карлос Сафон - Играта на ангела

— Какво мога да направя за вас, инспекторе?

— Да бъдете така любезен да ме придружите до участъка.

— Арестуван ли съм?

— Боя се, че да. Ще ме улесните ли, или ще се наложи да си послужим със сила?

— Не, няма да се наложи — уверих го аз.

— Оценявам това.

— Мога ли да си взема палтото?

Грандес за миг ме погледна в очите, сетне взе палтото и ми помогна да го облека. Почувствах тежестта на револвера до бедрото си. Спокойно закопчах дрехата. Преди да напусне стаята, инспекторът хвърли последен поглед на оголената стена. После ми нареди да изляза в коридора. Маркос и Кастело се бяха качили до площадката и чакаха там, ухилени победоносно. В самия край на коридора спрях за миг, за да погледна назад към вътрешността на къщата, която сякаш се бе свила, превръщайки се в кладенец от сенки. Запитах се дали някога щях да я видя отново. Кастело извади чифт белезници, но Грандес го спря с един жест.

— Няма да е необходимо, нали, Мартин?

Поклатих глава. Инспекторът затвори вратата и ме побутна леко, но решително към стълбата.

Този път нямаше впечатляващи ефекти, нито зловещи декори, нито пък отгласи от влажни и тъмни зандани. Стаята беше просторна, добре осветена и с висок таван. Напомняше аула в престижно религиозно училище, включително с разпятието на стената. Намираше се на първия етаж на полицейското управление и имаше широки френски прозорци, предоставящи изглед към хората и трамваите, които тъкмо започваха утринното си шествие по Виа Лайетана. В средата на помещението бяха сложени два стола и метална маса, които сред това обширно празно пространство изглеждаха направо миниатюрни. Грандес ме поведе към масата и нареди на Маркос и Кастело да ни оставят насаме. Двамата полицаи неохотно изпълниха заповедта. Гневът, който излъчваха, буквално можеше да се надуши във въздуха. Инспекторът изчака да излязат и се поотпусна.

— Мислех, че ще ме хвърлите на лъвовете — рекох аз.

— Седнете.

Подчиних се. Ако не бяха погледите, които Маркос и Кастело ми хвърлиха на излизане, металната врата и железните решетки от външната страна на прозорците, никой не би казал, че положението ми е сериозно. Окончателно ме убедиха в това термосът с горещо кафе и пакетът цигари, които Грандес остави на масата, но най-вече усмивката му — ведра и блага. Уверена. Този път инспекторът никак не се шегуваше.

Той седна срещу мен, отвори някаква папка и измъкна няколко фотографии, които се зае да нареди една до друга на масата. На първата се виждаше адвокат Валера, седнал в креслото в салона си. Редом с нея се мъдреше снимка на трупа на вдовицата Марласка, или на онова, което бе останало от него, малко след като го бяха извадили от басейна на дома й на „Каретера де Валвидрера“. Трета фотография показваше дребен човечец с прерязано гърло, който приличаше на Дамиан Роурес. На четвъртата бе Кристина Сание; осъзнах, че бе заснета в деня на венчавката й с Педро Видал. Последните две бяха портрети на бившите ми издатели, Баридо и Ескобиляс, заснети във фотографско ателие. След като подравни грижливо шестте снимки, Грандес ми отправи непроницаем поглед и остави да изминат няколко минути в мълчание, изучавайки моята реакция спрямо тези изображения — или липсата на такава. Сетне извънредно спокойно наля две чаши кафе и побутна едната към мен.

— Най-напред бих искал да ви дам възможност да ми разкажете всичко, Мартин. По вашия начин и без да бързате — рече той накрая.

— Безполезно е — отвърнах аз. — Това няма да промени нищо.

— Може би предпочитате да направим очна ставка с други лица, които евентуално може да са замесени? Вашата помощничка, например? Как й беше името? Изабела?

— Оставете я на мира. Тя не знае нищо.

— Убедете ме в това.

Погледнах към вратата.

— Има само един начин да излезете от тази стая, Мартин — рече инспекторът, като ми показа някакъв ключ.

Почувствах отново тежестта на револвера в джоба на палтото си.

— Откъде искате да започна?

— Вие сте разказвачът. Моля ви само да ми кажете истината.

— И аз не знам коя е.

— Истината е онова, от което боли.

В продължение на малко повече от два часа Виктор Грандес нито веднъж не обели дума. Само ме слушаше внимателно, кимаше от време на време и си записваше нещо в бележника си. Отначало гледах към него, но скоро забравих за присъствието му и установих, че разказвам историята на самия себе си. Думите ме върнаха назад до едно време, което смятах за изгубено, чак до нощта, в която баща ми бе убит пред сградата на вестника. Спомних си моите дни в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, годините, в които бях преживявал, съчинявайки разкази нощем, и онова първо писмо, подписано от Андреас Корели, което ми обещаваше големи надежди. Спомних си първата среща с тартора край резервоара на водохранилището и онези дни, в които неизбежността на надвисналата смърт бе единственият хоризонт пред мен. Говорих му за Кристина, за Видал и за една история, чийто край би могъл да предвиди всеки освен мен. Говорих му за двете книги, които бях написал — едната под собственото ми име и другата под името на Видал, — за загубата на онези мизерни надежди и за следобеда, в който видях собствената ми майка да захвърля в боклука единственото добро нещо, което мислех, че съм създал през живота си. Не търсех съжаление или разбиране от инспектора. Стигаше ми само да се опитам да нахвърлям една въображаема карта на събитията, които ме бяха довели до тази стая, до този миг на абсолютна празнота. Върнах се отново към къщата до парка Гюел и към нощта, когато тарторът ми отправи едно предложение, което не можех да отхвърля. Признах първите си подозрения, откритията си за историята на къщата с кулата, за странната смърт на Диего Марласка и мрежата от измами, в която се бях видял оплетен — или която сам си бях избрал, за да удовлетворя суетата си, алчността си и желанието си да живея на всяка цена. Да живея, за да мога да разкажа историята.