Карлос Сафон - Играта на ангела

— Нищо не съм съчинил.

— Поставете се на мое място и помислете дали вие щяхте да повярвате в поне нещичко от онова, което ми наприказвахте.

— Предполагам, че не бих повярвал. Но ви разказах всичко, което зная.

— Разбира се. Дадохте ми сведения и конкретни данни, чрез които мога да проверя истинността на историята ви, като се почне от визитата ви при доктор Триас, сметката ви в Испано-колониалната банка, собствената ви надгробна плоча, очакваща ви в една работилница в Пуебло Нуево, и даже една юридическа връзка между човека, когото наричате „тартора“, и адвокатската кантора на Валера. Да не говорим за множеството фактически детайли, които не са недостойни за вашия опит в съчиняването на детективски истории. Само едно нещо не ми разказахте, нещо, което, да ви призная честно, се надявах да чуя, за ваше и за мое добро: къде се намира Кристина Сание.

Проумях, че в този момент единствено някоя лъжа би могла да ме спаси. В мига, в който му кажех истината за Кристина, часовете ми щяха да бъдат преброени.

— Не зная къде е тя.

— Лъжете.

— Нали ви казах одеве, че няма никаква полза да ви разказвам истината — отвърнах.

— Само дето ме накарахте да изглеждам като глупак, задето искам да ви помогна.

— Това ли се опитвате да направите, инспекторе? Да ми помогнете?

— Да.

— Тогава проверете всичко, което ви разказах. Намерете Марласка и Ирене Сабино.

— Моите началници ми отпуснаха двайсет и четири часа, за да се занимая с вас. Ако дотогава не им предам Кристина Сание жива и здрава, или поне жива, ще ме отстранят от случая и ще го прехвърлят на Маркос и Кастело, които отдавна чакат своя шанс да се отличат и със сигурност няма да го пропуснат.

— В такъв случай не губете време.

Грандес изсумтя.

— Дано да знаете какво правите, Мартин.

Прецених, че часът бе навярно девет сутринта, когато инспектор Виктор Грандес ме остави затворен в онази стая без друга компания освен термоса с изстиналото кафе и пакета цигари. Сложи един от хората си на пост при вратата и чух как му нареди да не пуска никого вътре, независимо под какъв предлог. Пет минути след тръгването на Грандес чух някой да тропа по вратата и познах лицето на сержант Маркос, очертано в стъкленото прозорче. Не можех да чуя думите му, но движението на устните му не остави място за съмнение:

Приготви се, кучи сине.

Прекарах остатъка от сутринта, седнал на перваза на прозореца, откъдето наблюдавах как хората, които си мислеха, че са свободни, минаваха покрай решетките, пушеха и ядяха захарни пръчки със същата наслада, с която бях виждал тарторът да прави това неведнъж. Умората, или може би просто кулминацията на отчаянието, ме връхлетя по пладне и аз се проснах на пода с лице към стената. След по-малко от минута вече бях заспал. Когато се събудих, стаята тънеше в полумрак. Беше се свечерило и охровата светлина от уличните лампи на Виа Лайетана рисуваше по тавана сенки на коли и трамваи. Станах, усещайки студа на пода във всеки мускул на тялото си, и отидох до един радиатор в ъгъла, който се оказа по-леден и от моите ръце.

В този миг чух вратата на стаята да се отваря зад гърба ми и се обърнах, за да се озова срещу инспектора, който ме наблюдаваше от прага. По знак от Грандес един от хората му запали лампата и затвори вратата. Суровата металическа светлина за миг ме заслепи и аз зажумях. Когато отново отворих очи, видях, че инспекторът изглеждаше почти толкова зле, колкото и аз.

— Имате ли нужда да отидете до тоалетната?

— Не. Възползвайки се от обстоятелствата, реших да пикая в гащите и да се упражнявам за онова време, когато ще ме пратите в стаята на ужасите с инквизиторите Маркос и Кастело.

— Радвам се, че не сте изгубили чувството си за хумор. То ще ви потрябва. Седнете.

Настанихме се отново на предишните си позиции и известно време се гледахме мълчаливо.

— Заех се да проверя детайлите на вашия разказ.

— И?

— Откъде искате да започна?

— Вие сте полицаят.

— Най-напред посетих кабинета на доктор Триас на улица „Мунтанер“. Визитата ми беше кратка. Доктор Триас е починал преди дванайсет години, а от осем години насам кабинетът принадлежи на един зъболекар на име Бернат Льофриу. Излишно е да се каже, че той никога не е чувал за вас.

— Невъзможно!

— Почакайте, нататък става още по-хубаво. Излизайки оттам, се отбих в централния клон на Испано-колониалната банка. Внушително обзавеждане и безупречно обслужване. Чак ми се прииска да си открия спестовна книжка. Там установих, че никога не сте имали сметка в това банково учреждение, че те никога не са чували за лице на име Андреас Корели, и че в настоящия момент нямат нито един клиент, който да има сметка в чуждестранна валута на стойност сто хиляди френски франка. Да продължавам ли?