— Точно така. Това е книгата, която, според вас, е била открадната в нощта, когато е умрял Семпере.
Кимнах. Инспекторът си взе цигара и я запали. Дръпна силно няколко пъти, после я угаси.
— Ето каква е моята дилема, Мартин. От една страна мисля, че ми наговорихте куп врели-некипели, които или сте съчинили, взимайки ме за идиот, или пък — и не знам дали това е по-лошото — от много повтаряне сам сте започнали да си вярвате. Всичко сочи към вас и за мен ще е най-лесно да си измия ръцете и да ви оставя на Маркос и Кастело.
— Но…
— … но, и това е едно съвсем мъничко, незначително „но“, едно „но“, което моите колеги биха отхвърлили с лекота — но все пак нещо ме дразни като прашинка в окото и ме кара да се чудя дали, напук на всичко, което съм научил за двайсет години служба, онова, което ми разказахте, не е истина, но не е и лъжа.
— Мога само да кажа, че ви разказах онова, което си спомням, инспекторе. Можете да ми вярвате или не; истината е, че аз самият понякога не си вярвам. Но това е, което си спомням.
Грандес стана и взе да обикаля около масата.
— Днес следобед, когато разговарях с Мария Антония Санауха, или Ирене Сабино, в стаята на нейния пансион, я попитах дали знае кой сте вие. Тя каза, че не знае. Обясних й, че живеете в къщата с кулата, където на времето тя и Марласка са прекарали няколко месеца. Попитах я отново дали си спомня за вас. Пак отрече. Малко по-късно й казах, че сте посетили фамилния пантеон на Марласка и сте сигурен, че сте я видели там. За трети път тази жена отрече да ви е виждала някога и аз й повярвах. Вярвах й до момента, в който вече си тръгвах, а тя каза, че й е малко студено и отвори гардероба, за да вземе един вълнен шал и да го наметне на раменете си. Тогава видях на масата една книга. Привлече вниманието ми, защото беше единствената книга в стаята. Възползвайки се от това, че жената беше с гръб към мен, отворих книгата и прочетох едно посвещение, написано на ръка на първата страница.
— На господин Семпере, най-добрия приятел, който една книга може да има, задето отвори пред мен вратите на света и ми показа как да мина през тях — цитирах аз по памет.
— Подпис: Давид Мартин — довърши Грандес.
Инспекторът спря пред прозореца, обръщайки ми гръб.
— След половин час ще дойдат за вас и ще ме отстранят от случая — рече той. — Ще ви предадат на сержант Маркос и аз не ще мога да направя нищо за вас. Имате ли да ми кажете още нещо, което би ми позволило да ви отърва кожата?
— Не.
— Тогава грабнете тоя нелеп револвер, който от часове криете в палтото си, и като внимавате да не се простреляте в крака, ме заплашете, че ще ми отнесете главата, ако не ви връча ключа, с който се отваря тази врата.
Погледнах към вратата.
— В замяна ви моля само да ми кажете къде е Кристина Сание, ако изобщо е още жива.
Сведох поглед. Гласът ми бе секнал.
— Убихте ли я?
Аз дълго мълчах.
— Не знам — казах накрая.
Грандес се приближи и ми подаде ключа от вратата.
— Дим да ви няма, Мартин.
Поколебах се за миг, преди да взема ключа.
— Не използвайте главното стълбище. Като тръгнете по коридора, в дъното му отляво има една синя врата, която се отваря само от тази страна и води към противопожарния изход. Оттам се излиза на задната уличка.
— Как мога да ви се отблагодаря?
— Като начало не губете време. Разполагате с трийсет минути, преди целият отдел да хукне по петите ви. Не ги разхищавайте — каза инспекторът.
Взех ключа и се отправих към вратата. Преди да изляза, се обърнах за миг. Грандес бе седнал на масата и ме наблюдаваше с напълно безизразно лице.
— Онази брошка с ангела — рече той, докосвайки ревера си.
— Да?
— Виждал съм ви да я носите на ревера си, откакто ви познавам.
Улиците на Равал представляваха сенчести тунели, прекъснати тук-там от примигващи улични лампи, чиято колеблива светлина едва успяваше да одраска мрака. Отне ми малко повече от трийсетте минути, които ми бе отпуснал инспектор Грандес, за да открия, че на улица „Кадена“ имаше две перачници. В първата, която бе просто един зимник в дъното на стълбище, блеснало от па̀рата, работеха само деца с ръце, изцапани с виолетова боя, и жълтеникави очи. Втората бе кирливо място, което вонеше на белина и бе трудно да се повярва, че оттам някога би могло да излезе нещо чисто. Управителката беше една едра жена, която при вида на няколко монети побърза да признае, че Мария Антония Санауха работи там шест следобеда в седмицата.
Читать дальше