Карлос Сафон - Играта на ангела

— Тогава къде е Салвадор?

— Той знае къде сте вие. Вижда ви. Ще дойде за вас.

Помислих си, че започва да бълнува. Ръката й все повече отслабваше хватката си.

— Обичах го — рече тя. — Беше добър човек. Добър човек. Оня го промени. Беше добър човек…

Стон на разпадаща се плът се изтръгна от устните й и мускулни спазми сгърчиха тялото й. Ирене Сабино издъхна, впила поглед в очите ми, отнасяйки завинаги тайната на Диего Марласка. Сега оставах само аз.

Покрих лицето й с чаршаф и въздъхнах. Квартирантът, застанал на прага, се прекръсти. Огледах се наоколо, мъчейки се да намеря нещо, което би могло да ми помогне, да ми подскаже каква трябва да бъде следващата ми крачка. Ирене Сабино беше прекарала последните си дни в една килия с размери четири на два метра. Нямаше прозорци. Грубият метален креват, в който лежеше трупът й, гардеробът от другата страна и една масичка до стената — това беше цялата мебелировка. Един куфар се подаваше изпод леглото, редом с нощно гърне и кутия за шапки. На масата имаше чиния с трохи хляб, кана с вода и купчина от, както помислих най-напред, пощенски картички; оказаха се изображения на светци и възпоменателни картички от погребения. Имаше и нещо с формата на книга, увито в бяла кърпа. Развих я и намерих екземпляра от „Стъпалата към небето“, който бях посветил на господин Семпере. Състраданието, което бе пробудила у мен агонията на тази жена, мигом се изпари. Несретницата бе убила моя добър приятел, и то само за да му отнеме тая скапана книга. Тогава си спомних какво ми бе казал Семпере още първия път, когато влязох в неговата книжарница: че всяка книга си има душа, душата на нейния автор и душата на онези, които са я прочели и сънували. Семпере си бе отишъл, вярвайки в тези думи, и аз си дадох сметка, че и Ирене Сабино посвоему е вярвала в тях.

Запрелиствах страниците и препрочетох посвещението. Намерих първия знак на седмата страница. Върху думите беше надраскана кафеникава линия, очертаваща шестолъчна звезда — същата като онази, която Ирене бе издълбала на гърдите ми с острието на бръснач преди седмици. Разбрах, че линията бе изписана с кръв. Продължих да разгръщам страниците и намерих нови рисунки. Устни. Ръка. Очи. Семпере бе пожертвал живота си заради някаква жалка и нелепа панаирджийска магия.

Пъхнах книгата във вътрешния джоб на палтото си и коленичих до кревата. Измъкнах куфара и изсипах съдържанието му на пода. Нямаше нищо друго освен стари дрехи и обувки. Отворих кутията за шапки и намерих кожен калъф, а в него бръснача, с който Ирене Сабино бе оставила белезите по гърдите ми. Изведнъж забелязах как една сянка падна на пода и се обърнах рязко, прицелвайки се с револвера. Високият и мършав квартирант ме гледаше с известна изненада.

— Струва ми се, че имате компания — сухо рече той.

Излязох в коридора и тръгнах към входната врата. Надникнах на площадката и чух нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите. Едно лице се появи в шахтата на стълбището, взирайки се нагоре, и аз срещнах погледа на сержант Маркос, който в момента беше два етажа по-надолу. Отдръпна се встрани и стъпките му се ускориха. Не беше сам. Затворих вратата и се подпрях на нея, мъчейки се да си събера мислите. Моят съучастник ме наблюдаваше спокойно, но с очакване.

— Има ли друг изход освен този? — попитах аз.

Мъжът поклати глава.

— Изход към покривката тераса?

Той посочи вратата, която току-що бях затворил. Три секунди по-късно почувствах натиска от телата на Маркос и Кастело, които се опитваха да я съборят. Дръпнах се от нея и отстъпих назад в коридора, насочил оръжието към вратата.

— Аз за всеки случай ще се прибера в стаята си — рече квартирантът. — За мен беше удоволствие.

— За мен също.

Впих поглед във вратата, която се тресеше от ударите. Старото дърво започна да се пропуква около пантите и ключалката. Втурнах се към дъното на коридора и отворих прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Една вертикална шахта с размери приблизително метър на метър и половина се спускаше в сенките. Ръбът на покривната тераса се виждаше на около три метра над прозореца. От другата страна на шахтата имаше водосточна тръба, прикрепена към стената с разядени от ръжда обръчи. Избилата влага бе изпъстрила повърхността й с черни сълзи. Ударите по вратата все така кънтяха зад гърба ми. Обърнах се и видях, че тя вече бе почти откачена от пантите. Прецених, че имам на разположение само няколко секунди. Единственият изход бе да се покатеря на перваза на прозореца и да скоча.