Карлос Сафон - Играта на ангела

— Недей да говориш сега — рече той. — Лекарят идва насам.

— Не им вярвайте, дон Педро — простенах аз. — Не им вярвайте.

Видал кимна, стиснал устни.

— Разбира се, че няма.

Сетне взе едно одеяло и ме зави с него.

— Ще сляза долу да чакам доктора — каза. — Ти почивай.

След малко чух стъпки и гласове, които се приближаваха към стаята. Усетих, че събличат дрехите ми и успях да зърна десетки разрези, които покриваха тялото ми като кървав бръшлян. Усетих пинсети, които бъркаха в раните ми, вадейки иглици стъкло, а заедно с тях и парченца кожа и плът. Усетих паренето от дезинфектанта и убожданията от иглата, с която докторът шиеше раните ми. Вече не изпитвах болка, единствено умора. Когато бях превързан, закърпен и поправен като счупена кукла, лекарят и Видал ме завиха и подложиха под главата ми най-прелестната и мека възглавница, на която бях попадал през живота си. Отворих очи и видях лицето на доктора, господин с аристократична осанка и успокоителна усмивка, който държеше спринцовка.

— Имали сте късмет, млади човече — рече той, забивайки иглата в ръката ми.

— Какво е това? — измънках аз.

Лицето на Видал изникна редом с това на доктора.

— Ще ти помогне да си починеш.

Студен облак плъзна по ръката ми и обхвана гърдите ми. Почувствах, че пропадам в бездна от черно кадифе, докато Видал и докторът ме гледаха отгоре. Светът полека се сви и затвори, докато накрая остана само една капка светлина, която се изпари в ръцете ми. Потънах в безкрая на този топъл химически покой, от който бих предпочел никога да не изляза.

Спомням си един свят от черни води под леда. Лунната светлина докосваше замръзналия свод отгоре и се разлагаше на хиляди прашни лъчи, които се поклащаха в повляклото ме течение. Бялата мантия, която я обгръщаше, бавно се полюшваше, а силуетът на тялото й ясно се виждаше в прозрачните води. Кристина протягаше ръка към мен, а аз се борех със студеното, плътно течение. Когато между моите и нейните пръсти оставаха едва няколко милиметра, един тъмен облак разпери криле зад нея и я обгърна като експлозия от мастило. Пипала от черна светлина обхванаха ръцете, шията и лицето й и я завлякоха с неумолима сила в мрака.

Събудих се от звука на моето име, произнесено от гласа на инспектор Виктор Грандес. Надигнах се рязко и в първия миг не разпознах мястото, в което се намирах — то ми заприлича най-вече на апартамент в луксозен хотел. Болката от десетките рани по торса ми ме шибна като камшик, връщайки ме към реалността. Намирах се в спалнята на Видал във Вила Елиус. През спуснатите жалузи се прокрадваше следобедна светлина. В камината гореше огън и стаята беше топла. Гласовете идваха от долния етаж. Педро Видал и Виктор Грандес.

Измъкнах се от леглото, без да обръщам внимание на болките, които жилеха кожата ми. Мръсните ми, изцапани с кръв дрехи бяха захвърлени на едно кресло. Потърсих палтото. Револверът все още си беше в джоба. Запънах ударника и излязох от стаята, следвайки дирята на гласовете до стълбището. Спуснах се няколко стъпала надолу, като се придържах близо до стената.

— Много съжалявам за вашите хора, инспекторе — чух да казва Видал. — Бъдете сигурен, че ако Давид влезе във връзка с мен или науча нещо за местонахождението му, незабавно ще ви уведомя.

— Признателен съм ви за помощта, господин Видал. Съжалявам, че трябваше да ви обезпокоя при тези обстоятелства, но положението е изключително сериозно.

— Разбирам. Благодаря ви за посещението.

Стъпки към вестибюла и звук от затваряща се врата. Заглъхващ шум в градината. Тежкото дишане на Видал в подножието на стълбата. Слязох още няколко стъпала и го заварих долу, опрял чело във вратата. Когато ме чу, отвори очи и се обърна.

Нищо не каза. Само погледна револвера, който държах в ръце. Оставих оръжието върху масичката в подножието на стълбището.

— Хайде, ела да видим дали ще ти намерим някакви чисти дрехи — рече той.

Последвах го до един огромен дрешник, който изглеждаше като същински музей на облеклото. Всички изискани костюми, които си спомнях от славните години на Видал, бяха там. Десетки вратовръзки, обувки и копчета за ръкавели в кутии от червено кадифе.

— Всичко това е от младежките ми години. Ще ти стои добре.

Видал избираше вместо мен. Подаде ми една риза, която навярно струваше колкото малък парцел земя, костюм от три части, ушит по поръчка в Лондон, и чифт италиански обувки, които не биха посрамили гардероба на тартора. Облякох се мълчаливо, докато Видал ме наблюдаваше замислен.