Карлос Сафон - Играта на ангела

— Малко ти е широчък в раменете, но ще трябва да се примириш — рече той, като ми подаде чифт копчета за ръкавели от сапфири.

— Какво ви разказа инспекторът?

— Всичко.

— И вие повярвахте ли му?

— Какво значение има дали съм повярвал?

— За мен има значение.

Видал седна на пейката, която бе поставена до една стена, покрита с огледала от пода до тавана.

— Казва, че ти знаеш къде е Кристина — рече той.

Кимнах.

— Жива ли е?

Взрях се в очите му и кимнах съвсем бавно. Видал се усмихна немощно, избягвайки погледа ми. После се разплака, като издаваше стенания, които идваха сякаш от дълбините на душата му. Седнах до него и го прегърнах.

— Простете ми, дон Педро, простете ми…

По-късно, когато слънцето вече захождаше към хоризонта, дон Педро взе старите ми дрехи и ги изгори. Преди да хвърли в пламъците палтото ми, извади от него екземпляра от „Стъпалата към небето“ и ми го подаде.

— От двете книги, които написа през миналата година, тази беше добрата — рече той.

Гледах го как разръчква дрехите ми в огъня.

— Кога си дадохте сметка?

Видал сви рамене.

— Дори един суетен глупак не може да бъде заблуждаван вечно, Давид.

Не можах да разбера дали в гласа му имаше озлобление, или просто тъга.

— Направих го, понеже мислех, че така ви помагам, дон Педро.

— Зная.

Усмихна ми се без жлъч.

— Простете ми — промълвих аз.

— Трябва да се махнеш от града. На кея Сан Себастиан е акостирал един товарен кораб, който ще отплава в полунощ. Всичко е уредено. Питай за капитан Олмо. Той те очаква. Вземи една от колите в гаража. Можеш да я оставиш на пристанището. Пеп ще я докара утре. Не разговаряй с никого. Не се връщай в твоята къща. Ще имаш нужда от пари.

— Имам достатъчно пари — излъгах аз.

— Никога не са достатъчно. Когато слезеш в Марсилия, Олмо ще те придружи до една банка и ще ти връчи петдесет хиляди франка.

— Дон Педро…

— Изслушай ме. Онези двама мъже, които Грандес казва, че си убил…

— Маркос и Кастело. Мисля, че те работеха за баща ви, дон Педро.

Видал поклати глава.

— Баща ми и адвокатите му никога не се занимават с дребни риби, Давид. Как мислиш, откъде онези двамата са разбрали къде да те намерят, и то само трийсет минути след като си напуснал участъка?

Прозрачната истина се стовари върху мен с хладната си яснота.

— От моя приятел, инспектор Виктор Грандес.

Видал кимна.

— Грандес те е оставил да си тръгнеш, защото не е искал да си цапа ръцете в участъка. Щом си излязъл оттам, двамата му подчинени веднага са хванали дирята ти. Смъртта ти е трябвало да се чете като телеграма: заподозрян в убийство бяга и загива, докато оказва съпротива при арест.

— Като в старите времена в новинарския отдел — рекох аз.

— Някои неща никога не се променят, Давид. Ти би трябвало да го знаеш по-добре от всеки друг.

Отвори гардероба си и ми подаде едно чисто ново, необличано палто. Приех го и прибрах книгата във вътрешния джоб. Видал ми се усмихна.

— Поне веднъж в живота ти те виждам добре облечен.

— На вас тези дрехи ви подхождаха повече, дон Педро.

— То това се разбира от само себе си.

— Дон Педро, има много неща, които…

— Те вече нямат значение, Давид. Не ми дължиш никакво обяснение.

— Дължа ви много повече от обяснение…

— Тогава ми говори за нея.

Видал ме гледаше с пълни с отчаяние очи, които ме умоляваха да го излъжа. Седнахме във всекидневната пред френските прозорци, които предлагаха изглед към цяла Барселона, и аз захванах да го лъжа от все сърце. Казах му, че Кристина е наела една малка мансарда в Париж, на „Рю дьо Суфло“, под името мадам Видал, и че щяла да ме чака всеки ден към средата на следобеда при фонтана на Люксембургската градина. Казах му, че е говорела постоянно за него и никога не би го забравила. Казах му, че зная, че колкото и години да прекарам до нея, никога не бих могъл да запълня неговото отсъствие. Дон Педро кимаше, зареял поглед в далечината.

— Трябва да ми обещаеш, че ще се грижиш за нея, Давид. Че никога няма да я изоставиш. Че ще бъдеш до нея, каквото и да стане.

— Обещавам ви, дон Педро.

В бледия зрак на падащата вечер трудно можех да видя у него нещо повече от един стар и победен мъж, болен от спомени и угризения, мъж, който никога не бе имал вяра, а сега му оставаше само балсамът на доверчивостта.

— Ще ми се да можех да бъда по-добър приятел за теб, Давид.

— Вие бяхте най-добрият приятел на света, дон Педро. Бяхте много повече от това.