Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не се тревожете, млади човече, ще се обадим в полицията — рече той, преди вратата да се затвори отново.

— Непременно се обадете — отвърна Грандес.

Когато вратата отново бе залостена, кабината продължи своя курс. Изплувахме от кулата на пристанището и се понесохме по последната отсечка от маршрута. Инспекторът се приближи до прозореца и се загледа в зрелището на града, мираж от светлини и мъгла, катедрали и дворци, улички и широки булеварди, оплетени в един лабиринт от сенки.

— Градът на прокълнатите — рече Грандес. — Колкото по-отдалече го гледаш, толкова по-хубав ти се струва.

— Това ли е моята епитафия?

— Няма да ви убия, Мартин. Аз не убивам хора. Вие ще го направите вместо мен. Като услуга — за мен и за вас самия. Знаете, че имам право.

Без повече усукване инспекторът разби с три изстрела заключващия механизъм на вратичката и я отвори с ритник. Тя остана да виси във въздуха и един влажен вятър нахлу в кабината.

— Няма да почувствате нищо, Мартин. Повярвайте ми. Ударът на куршума не отнема и една десета от секундата. Просто миг. А после — покой.

Погледнах към отворената врата. Пред мен се разкриваше празно пространство, бездна, дълбока седемдесет метра. Погледнах и към кулата Сан Себастиан и прецених, че щяхме да стигнем до нея след няколко минути. Грандес прочете мислите ми.

— След няколко минути всичко ще е свършило, Мартин. Би трябвало да ми благодарите.

— Наистина ли мислите, че аз съм убил всички онези хора, инспекторе?

Грандес вдигна револвера и се прицели в сърцето ми.

— Не зная и хич не ме е грижа.

— Мислех, че сме приятели.

Той се усмихна и изруга под сурдинка.

— Вие нямате приятели, Мартин.

Чух гърмежа от изстрела и почувствах удар в гърдите, сякаш ме бяха цапардосали с пневматичен чук в ребрата. Паднах по гръб, останал без дъх, и спазъм от болка се разля по тялото ми като запален бензин. Грандес ме бе хванал за нозете и ме влачеше към вратичката. Отсреща върхът на кулата Сан Себастиан изплува сред воал от облаци. Грандес прекрачи през тялото ми и коленичи зад мен. Сграбчи раменете ми и се зае да ме бута към отвора. Почувствах влажния вятър върху краката си. Инспекторът ме бутна още веднъж и краката ми увиснаха извън платформата на кабината. Силата на гравитацията ме дръпна мигновено. Вече започвах да падам.

Протегнах ръце към полицая и впих пръсти в шията му. Закотвен от тежестта на тялото ми, инспекторът не можеше да мръдне от прага на вратичката. Здраво вкопчен, аз с всички сили притисках трахеята и артериите на врата му. Той се бореше да се освободи от хватката ми с една ръка, докато с другата търсеше пипнешком оръжието си. Най-сетне пръстите му намериха приклада на пистолета и се плъзнаха към спусъка. Куршумът одраска слепоочието ми и се удари в рамката на вратичката. Оттам рикошира към вътрешността на кабината и прониза дланта на инспектора. Забих нокти в шията му, усещайки как плътта му поддава. Грандес изстена. Изтеглих се с всички сили нагоре и успях да прибера повече от половината си тяло обратно в кабината. Щом успях да се хвана за металните стени, пуснах Грандес и се хвърлих настрани от него.

Опипах гърдите си и намерих дупката, която бе оставил изстрелът на инспектора. Разтворих палтото си и измъкнах екземпляра от „Стъпалата към небето“. Куршумът бе пробил предната корица и почти четиристотинте страници на книгата, и се подаваше от задната корица като връхчето на сребърен пръст. До мен Грандес се гърчеше на пода и отчаяно се държеше за гърлото. Лицето му бе мораво, а вените по челото и слепоочията му бяха изпъкнали като въжета. Той ми отправи умоляващ поглед. Паяжина от спукани кръвоносни съдове бе плъзнала в очите му и аз разбрах, че съм смазал трахеята му, тъй че той се задушаваше безвъзвратно. Наблюдавах го как се тресе на пода в бавна агония. Измъкнах белия плик, който стърчеше от джоба му. Отворих го и преброих петнайсет хиляди песети. Цената на моя живот. Прибрах плика. Грандес се влачеше по пода, мъчейки се да стигне оръжието си. Надигнах се и ритнах пистолета по-далече от ръцете му. Инспекторът сграбчи глезена ми, молейки за милост.

— Къде е Марласка? — попитах го аз.

Глух стон се изтръгна от гърлото му. Погледнах го право в очите и осъзнах, че той се смее. Кабината бе влязла вече във вътрешността на кулата Сан Себастиан, когато го блъснах през вратичката и видях как тялото му се сгромоляса от почти осемдесет метра височина из един лабиринт от релси, кабели, назъбени колела и стоманени лостове, които го разкъсаха на парчета, докато падаше.