Карлос Сафон - Играта на ангела

Стол, обърнат с лице към ъгъла. На стола се различаваше една фигура, облечена в черно. Мъж. Ръцете бяха приковани с белезници зад гърба. Крайниците му бяха привързани с дебела тел към стола. Заля ме едно чувство на студ, какъвто не бях усещал никога дотогава.

— Салвадор? — успях да изрека.

Пристъпих бавно към него. Силуетът не помръдваше. Спрях се на една крачка разстояние и полека протегнах ръка. Пръстите ми докоснаха косата на мъжа и се отпуснаха на рамото. Исках да завъртя тялото, но в този миг усетих, че нещо поддава изпод пръстите ми. Секунда по-късно като че ли чух някакъв шепот и трупът се разпадна на прах, който се разсипа сред дрехите и телта, а сетне се издигна в тъмен облак и остана да се рее между стените на този затвор, който го бе крил с години. Погледнах слоя пепел по ръцете си и ги поднесох към лицето си, разпръсвайки по кожата си останките от душата на Рикардо Салвадор. Когато отворих очи, видях, че Диего Марласка, неговият тъмничар, стои и чака на прага на килията с ръкописа за тартора в ръце и огън в очите.

— Четох го, докато ви чаках, Мартин — рече Марласка. — Шедьовър. Тарторът ще знае как да ме възнагради за него, когато му го връча от ваше име. Признавам, че аз така и не успях да разгадая гатанката. Спрях се някъде насред пътя. Радвам се да видя, че тарторът е успял да ми намери по-талантлив приемник.

— Дръпнете се от пътя ми.

— Съжалявам, Мартин. Съжалявам, повярвайте ми. Бях започнал да ви харесвам — рече той, вадейки от джоба си нещо, което изглеждаше като дръжка от слонова кост. — Но не мога да ви оставя да излезете от тази стая. Време е да заемете мястото на клетия Салвадор.

Натисна някакво копче на дръжката и една двуостра кама проблесна в сумрака.

Сетне се хвърли към мен с гневен вик. Острието на камата поряза бузата ми и щеше да извади лявото ми око, ако не бях отскочил встрани. Паднах по гръб на покрития със ситни костици и прах под. Сграбчил ножа с две ръце, Марласка се стовари върху мен, натискайки надолу острието с цялата си тежест. Върхът на камата се спря само на сантиметри от гърдите ми, докато аз държах Марласка за гърлото с дясната си ръка.

Той извърна глава, за да ме захапе за китката, и аз го ударих с левия си юмрук в лицето. Почти не трепна. Една ярост, която бе отвъд разума и болката, го подтикваше към действие, и аз разбрах, че няма да ме остави да изляза жив от тази килия. Нападаше ме със сила, която изглеждаше невероятна. Почувствах как върхът на камата проби кожата ми. Ударих го отново с цялата си сила. Пестникът ми се стовари в лицето му и усетих, че костите на носа му се строшиха. Кръвта му бликна по пръстите ми. Марласка извика отново, безразличен към болката, и заби ножа на около сантиметър в плътта ми. Остра болка пробяга по гърдите ми. Ударих го пак, търсейки с пръсти очните му ябълки, но той повдигна брадичката си и аз не успях да забия нокти по-горе от бузата му. Този път почувствах зъбите му под пръстите си.

Забучих юмрук в устата му, като му разцепих устните и му избих няколко зъба. Марласка нададе вой и се поколеба за миг, преди да се нахвърли отново върху мен. Блъснах го на една страна и той падна на пода; лицето му бе кървава маска, сгърчена от болка. Дръпнах се от него, молейки се да не се надигне отново. След секунда се завлече до ножа, който бе изпуснал, и започна да се изправя на крака.

Грабна камата и се хвърли към мен с оглушителен рев, но този път не ме свари неподготвен. Хванах лампата за дръжката и я запратих с всички сили към него. Лампата се блъсна в лицето му и олиото се разля по очите, устните, гърлото и гърдите му. Запали се незабавно. За броени секунди едно огнено наметало обгърна цялото му тяло. Косата му изгоря мигновено. Зърнах пълния му с омраза поглед през пламъците, които поглъщаха клепачите му. Взех ръкописа и излязох оттам. Марласка все още държеше ножа в ръце, когато се опита да ме последва извън тази прокълната стая и падна ничком върху купчината стари дрехи, които веднага се подпалиха. Пламъците прескочиха към сухото дърво на гардероба и към мебелите, струпани до стената. Побягнах към коридора и видях, че той все още ме преследваше с протегнати ръце, мъчейки се да ме достигне. Хукнах към вратата, но преди да изляза, се спрях да погледна как огънят поглъщаше Диего Марласка, който удряше гневно по стените и ги запалваше с допира си. Пламъците плъзнаха към разпилените по пода на галерията книги и стигнаха до завесите. Сетне се извиха до тавана като огнени змии, като лижеха рамките на вратите и прозорците и пълзяха по стълбите към кабинета. Последният образ, който си спомням, бе образът на този прокълнат мъж, паднал на колене в края на коридора; напразните надежди на неговото безумие бяха изгубени, а тялото му се бе превърнало във факла от плът и ненавист, потопена в огнена вихрушка, която се разпростираше неумолимо из къщата с кулата. Сетне отворих външната врата и хукнах надолу по стълбите.