Карлос Сафон - Играта на ангела

Няколко души от квартала, видели как първите пламъци се показват през прозорците на кулата, се бяха събрали отвън. Никой не ме забеляза, докато се измъквах по улицата. След малко чух как прозорците на кабинета се пръскат и се обърнах, за да видя как огънят обгръща с тътен ветропоказателя с форма на дракон. После се отдалечих към Пасео дел Борн, вървейки срещу тълпа от съседи, които прииждаха, приковали погледи в сиянието на кладата, издигаща се в черното небе.

Същата нощ се върнах за последен път в книжарницата „Семпере и синове“. На вратата висеше табела с надпис „Затворено“, но като наближих, видях, че вътре все още светеше, а зад тезгяха стоеше Изабела — сама, погълната от една дебела счетоводна книга, която, съдейки по изражението на лицето й, предвещаваше края на старата книжарница. Гледайки как гризе молива и почесва върха на носа си с показалец, разбрах, че докато тя е там, това място никога няма да се затрие. Присъствието й щеше да го спаси така, както бе спасило мен. Не дръзвах да наруша този миг, затова останах да я наблюдавам, като се усмихвах сам на себе си, без тя да ме забележи. Изведнъж, сякаш бе почувствала присъствието ми, Изабела вдигна поглед и ме видя. Махнах й с ръка за поздрав и видях, че против волята й очите й се наляха със сълзи. Затвори книгата, измъкна се иззад тезгяха и дотича да ми отвори. Гледаше ме, сякаш не можеше да повярва, че наистина съм там.

— Оня човек каза, че сте избягали… че никога повече няма да ви видим.

Предположих, че Грандес е посетил книжарницата преди смъртта си.

— Искам да знаете, че не повярвах и на една думица от онова, което той ми разказа — рече Изабела. — Нека да повикам…

— Нямам много време, Изабела.

Погледна ме обезсърчено.

— Заминавате, нали?

Кимнах. Тя преглътна неспокойно.

— Вече съм ви казвала, че не обичам сбогуванията.

— А пък аз още по-малко. Ето защо не съм дошъл да се сбогувам. Дошъл съм да върна някои неща, които не ми принадлежат.

Извадих екземпляра от „Стъпалата към небето“ и й го подадох.

— Това не биваше никога да излиза от витрината с личната колекция на господин Семпере.

Изабела взе книгата и като видя куршума, който все още бе заседнал между страниците й, само ме изгледа безмълвно. Тогава извадих и белия плик с петнайсетте хиляди песети, с които старият Видал се бе опитал да купи моята смърт, и го оставих на тезгяха.

— А това е за сметка на всички книги, които Семпере ми е подарявал през годините.

Изабела го отвори и смаяно преброи парите.

— Не зная дали мога да го приема…

— Смятай го за сватбен подарък, който ти давам предварително.

— А пък аз все още се надявах, че някой ден ще ме отведете до олтара, па макар и само като кум.

— Нищо не би ми доставило по-голяма радост.

— Но трябва да заминете.

— Да.

— Завинаги.

— За известно време.

— Ами ако тръгна с вас?

Целунах я по челото и я прегърнах.

— Където и да отида, ти винаги ще бъдеш с мен, Изабела. Винаги.

— Нямам намерение да тъгувам за вас.

— Зная.

— Мога ли поне да ви изпратя до влака или каквото там ще вземете?

Колебах се твърде дълго, за да си откажа тези последни минути в нейната компания.

— За да се уверя, че наистина заминавате и най-сетне окончателно ще се отърва от вас — добави тя.

— Дадено.

Спуснахме се бавно по Ла Рамбла. Изабела ме бе хванала под ръка. Когато стигнахме до улица „Арко дел Театро“, пресякохме към тъмната уличка, която се врязваше навътре в квартала Равал.

— Изабела, тази нощ ще видиш нещо, за което не бива да разказваш на никого.

— Даже и на моя Семпере младши?

Въздъхнах.

— На него може, разбира се. С него може всичко да споделяш. С него почти нямаме тайни.

Когато отвори вратата, пазителят Исаак ни се усмихна и отстъпи встрани.

— Време беше вече да получим едно изискано посещение — рече той, като направи лек поклон на Изабела. — Правилно ли долавям, че предпочитате вие да играете ролята на водач, Мартин?

— Ако нямате нищо против…

Исаак кимна и ми протегна ръка. Аз я стиснах.

— Желая ви късмет — каза той.

Пазителят се отдръпна в сенките и ме остави насаме с Изабела. Моята бивша помощничка и настояща нова управителка на „Семпере и синове“ оглеждаше всичко със смесица от удивление и боязън.

— Що за място е това? — попита тя.

Хванах я за ръката и бавно я преведох през останалото разстояние, което ни делеше от голямата зала с входа.

— Добре дошла в Гробището на забравените книги, Изабела.