Карлос Сафон - Играта на ангела

Тя вдигна поглед към стъкления купол във висините и се изгуби в това невъзможно видение от лъчи бяла светлина, които пронизваха една вавилонска кула от тунели, пасажи и мостове, простиращи се към недрата на тази направена от книги катедрала.

— Това място е една загадка, едно светилище. Всяка книга, всеки том, който виждаш, има душа. Душата на онзи, който го е писал, и душата на читателите, които са го изживели и сънували. Всеки път, щом дадена книга попадне в нечии ръце, всеки път, щом някой плъзне поглед по страниците й, нейният дух израства и укрепва. Тук книгите, които никой вече не си спомня, книгите, изгубили се във времето, живеят вечно — в очакване на онзи ден, когато ще попаднат в ръцете на нов читател, на нов дух…

По-късно оставих Изабела да чака при входа на лабиринта и навлязох сам в тунелите, носейки онзи прокълнат ръкопис, който не бях имал смелост да унищожа. Надявах се краката сами да ме отведат до мястото, където трябваше да го погреба завинаги. Завих зад хиляди ъгли, докато накрая реших, че съм се изгубил. Вече бях сигурен, че съм минал десет пъти по един и същ маршрут, когато установих, че стоя при входа на онази стаичка, където бях зърнал собственото си отражение в онова малко огледало, в което погледът на мъжа в черно присъстваше винаги. Съгледах едно празно място между гърбовете на две книги, подвързани с черна кожа, и без много да му мисля, бутнах там папката на тартора. Канех се да си тръгна оттам, когато изведнъж се обърнах и отидох пак до лавицата. Взех тома, който стоеше редом с мястото, в което бях заточил ръкописа, и го отворих. Достатъчно ми бе да прочета само няколко изречения, за да доловя отново онзи мрачен смях зад гърба си. Върнах книгата на мястото й и взех напосоки друга, като набързо я прелистих. Сетне взех още една и още една, и продължих все така, докато успях да прегледам десетки от томовете, които населяваха тази стаичка. Уверих се, че всички те съдържаха различни съчетания от едни и същи думи, че едни и същи образи помрачаваха страниците им и една и съща фабула се повтаряше в тях като па-де-дьо в безкрайна зала с огледала. „Lux Aeterna“.

На излизане от лабиринта заварих Изабела да ме чака, седнала на някакви стъпала, а в ръцете си държеше книгата, която си бе избрала. Седнах до нея и Изабела подпря глава на рамото ми.

— Благодаря ви, че ме доведохте тук — рече тя.

Тогава разбрах, че никога вече нямаше да видя това място отново, че бях обречен да го сънувам и да извайвам спомена си за него в паметта си, смятайки се за късметлия, задето бях имал възможността да мина по неговите пасажи и да се докосна до тайните му. Затворих очи за миг, тъй че този образ да се отпечата навеки в съзнанието ми. Сетне, без да дръзна да се оглеждам, хванах Изабела за ръка и се отправих към изхода, завинаги оставяйки зад себе си Гробището на забравените книги.

Изабела ме изпрати до кея, където чакаше корабът, който трябваше да ме отведе далече от този град и от всичко, което познавах.

— Как казахте, че му е името на капитана? — попита тя.

— Харон 64 64 В древногръцката митология лодкарят, който превозва мъртвите през реките Стикс и Ахерон в подземното царство на Хадес. .

— Хич не ми изглежда смешно.

Прегърнах я за последен път и мълчаливо я погледнах в очите. По пътя се бяхме договорили, че няма да има сбогувания, нито тържествени слова, нито обещания, които да се спазват. Когато камбаните на „Санта Мария дел Мар“ отброиха полунощ, аз се качих на борда. Капитан Олмо ме поздрави с „добре дошъл“ и предложи да ме заведе до каютата ми. Отвърнах, че бих предпочел да поизчакам. Екипажът отвърза кораба и корпусът започна бавно да се отделя от кея. Застанах на кърмата, гледайки как градът се стопява в прилив от светлини. Изабела остана там, неподвижна, втренчила поглед в моя, докато кеят се изгуби в мрака и големият мираж на Барселона потъна в черните води. Една по една, светлините на града угасваха в далечината и аз разбрах, че вече съм започнал да си спомням.

Изминаха петнайсет дълги години от онази нощ, в която избягах завинаги от града на прокълнатите. Дълго време моето съществуване бе изпълнено с отсъствия, без друго име или присъствие освен това на странстващ чужденец. Имал съм сто имена и още толкова занимания, но никое от тях не бе мое.

Изчезвал съм в безкрайни градове и в селца, които бяха толкова малки, че никой в тях нямаше минало или бъдеще. Никъде не се задържах повече от необходимото. По-скоро рано, отколкото късно, побягвах отново, без предизвестие, оставяйки след себе си само две-три стари книги и дрехи втора ръка в унили стаи, където времето нямаше милост, а споменът изгаряше. Съмнението бе едничката ми памет. Годините ме научиха да живея в тялото на странник, незнаещ дали наистина е извършил онези престъпления, които все още може да подуши по ръцете си, или е изгубил разума си и е осъден да броди из един свят в пламъци, свят, който е сънувал в замяна на някоя и друга монета и на обещанието да избегне една смърт, която сега му изглежда като най-сладката награда. Много пъти съм се питал дали куршумът, който инспектор Грандес изстреля в сърцето ми, наистина прониза страниците на книгата, дали пък не бях аз този, който умря в кабината, увиснала в небето.