Карлос Сафон - Играта на ангела

Пликът с моето име съдържаше едно писмо, което Изабела ми бе написала през последните дни от живота си и бе накарала съпруга си да се закълне, че ще ми го изпрати, ако някой ден узнае моето местонахождение.

Скъпи Давид,

Понякога ми се струва, че съм започнала да Ви пиша това писмо преди години и все още не съм могла да го завърша. Много време изтече, откакто Ви видях за последен път, много страшни и жалки неща се случиха оттогава, но при все това и ден не минава, в който да не си спомня за Вас и да не се запитам къде ли сте, дали сте намерили покой, дали продължавате да пишете, дали сте се превърнали в стар мърморко, дали сте се влюбили и дали все още си спомняте за нас, за малката книжарница „Семпере и синове“ и за най-лошата помощничка, която някога сте имали.

Боя се, че си тръгнахте, без да ме научите как да пиша, и не зная дори откъде да захвана да обличам в думи всичко, което бих искала да Ви кажа. Бих искала да знаете, че съм била щастлива, че благодарение на Вас срещнах един мъж, когото съм обичала и който ме е обичал. С него имаме син, Даниел, на когото все му говоря за Вас; той придаде на живота ми смисъл, който дори всичките книги на света не биха могли да обяснят.

Никой не знае това, но понякога все още се връщам на онзи, кей, откъдето Ви видях да заминавате завинаги, посядам там за малко, сама, и чакам, сякаш вярвам, че някой ден ще се върнете. Ако го сторите, ще видите, че въпреки всичко, което се случи, книжарницата все още работи, че парцелът, на който се издигаше къщата с кулата, е все така незастроен, че всички лъжи, изречени за Вас, вече са забравени; из тия улици има толкова хора, чиито души са изцапани с кръв, че те вече не смеят да си спомнят, а когато все пак го правят, лъжат сами себе си, защото не могат да се погледнат в огледалото. В книжарницата все още продаваме Вашите книги, но скришом, изпод тезгяха, защото сега са ги обявили за неморални, а страната се е напълнила с повече хора, които искат да унищожават и да горят книги, отколкото с такива, които искат да ги четат. Лоши времена настъпиха и често си мисля, че се задават и по-лоши.

Моят съпруг и лекарите си мислят, че успяват да ме заблудят, но аз зная, че ми остава малко време. Зная, че скоро ще умра, и че когато получите това писмо, мен вече няма да ме има. Затова исках да Ви пиша, защото ми се щеше да знаете, че не ме е страх и едничката ми мъка е, че ще оставя един добър човек, който животът ми даде, и моя Даниел — сами в един свят, който с всеки изминал ден все повече става такъв, какъвто Вие казвахте, че е, а не какъвто на мен ми се искаше да вярвам, че би могъл да бъде.

Исках да Ви пиша, за да знаете, че въпреки всичко съм живяла и съм благодарна за времето, което прекарах тук, благодарна съм, че Ви познавах и бях Ваша приятелка. Исках да Ви пиша, защото ми се щеше да си спомняте за мен и ако някой ден си имате някого, както аз имам моя малък Даниел, бих искала да му говорите за мен и чрез Вашите думи да направите така, че да живея вечно.

Няколко дни, след като получих това писмо, разбрах, че не съм сам на плажа. Почувствах присъствието му в първия полъх на зората, но нито исках, нито можех да побягна отново. Случи се един следобед, когато бях седнал да пиша до прозореца, докато чаках слънцето да потъне зад хоризонта. Чух стъпките му по дъските на кея, сетне го видях.

Тарторът, облечен в бяло, вървеше бавно по кея, хванал за ръка едно момиченце на седем или осем години. Незабавно разпознах този образ — старата фотография, която Кристина бе кътала през целия си живот, без да знае откъде идваше тя. Тарторът се приближи до края на кея и коленичи до момиченцето. Двамата съзерцаваха как слънцето се разливаше над океана в един безкраен лист от разтопено злато. Излязох от колибата и закрачих по кея. Когато стигнах до края, тарторът се обърна и ми се усмихна.

По лицето му не се четеше заплаха, нито озлобление, само сянка от тъга.

— Липсвахте ми, приятелю — рече той. — Липсваха ми нашите разговори, дори и нашите дребни пререкания…

— Дошли сте да си разчистите сметките ли?

Тарторът се усмихна и бавно поклати глава.

— Всички допускаме грешки, Мартин. И на първо място аз. Отнех ви онова, което обичахте най-силно. Не го направих, за да ви нараня. Направих го от страх. Боях се, че тя може да ви откъсне от мен, от нашата работа. Сгреших. Трябваше ми известно време, за да го призная, но ако действително разполагам с нещо, то това е времето.

Наблюдавах го внимателно. Тарторът, също като мен, не бе остарял дори с един-единствен ден.