Карлос Сафон - Играта на ангела

В годините на странстване видях как адът, обещан в страниците, които бях написал за тартора, се сдобиваше със собствен живот. Хиляди пъти съм бягал от собствената си сянка, вечно поглеждайки през рамо, вечно очаквайки да я срещна зад някой ъгъл, от другата страна на улицата или до леглото ми в безкрайните часове преди съмване. Никога не допуснах някой да ме познава достатъчно дълго време, за да ме попита защо изобщо не остарявам, защо по лицето ми не се явяват бръчки, защо отражението ми е същото като в онази нощ, когато оставих Изабела на кея в Барселона, и нито минута по-старо.

По едно време повярвах, че съм изчерпал всички скривалища на света. Бях толкова изморен да се страхувам, да живея и да умирам от спомени, че спрях там, където свършваше земята и започваше един океан — който, досущ като мен, осъмва всяко утро същият като предния ден — и рухнах от изтощение.

Днес става една година, откакто пристигнах на това място и възвърнах името си и занаята си. Купих тази стара колиба на брега — просто един сайвант, който споделям с книгите, останали от предишния собственик, и с една пишеща машина; приятно ми е да си мисля, че тя би могла да е същата машина, на която съм написал стотици страници, които може би никой не си спомня — няма как да узная това. От прозореца си виждам малък дървен кей, който се врязва в морето, а в края му е вързана лодката, която получих заедно с къщата — обикновена гребна лодка, с която понякога плавам до рифа, откъдето брегът почти се скрива от поглед.

Не бях написал нищо, докато не пристигнах тук. Първия път, когато пъхнах един лист в машината и сложих ръце на клавиатурата, се побоях, че не ще мога да съчиня дори един-единствен ред. Написах началните страници на тази история през първата си нощ в крайбрежната колиба. Писах до зори, точно както правех преди години, все още без да зная за кого пиша това. През деня се разхождах по плажа или сядах на дървения кей пред колибата — мост между небето и морето, — за да чета купищата стари вестници, които намерих в един от скриновете. Страниците им носеха истории от войната, от оня свят в пламъци, който бях сънувал заради тартора.

И тъй, докато четях тези хроники за войната в Испания, а после в Европа и в света, реших, че няма какво повече да губя; едничкото ми желание бе да разбера дали Изабела е добре и дали все още си спомня за мен. А може би само исках да узная дали е още жива. Написах едно писмо, адресирано до старата книжарница „Семпере и синове“ на улица „Санта Ана“ в Барселона, което щеше да пътува цели седмици или месеци до предназначението си, ако изобщо пристигнеше там. На мястото за името на изпращача написах Мистър Рочестър , знаейки, че ако писмото стигне до ръцете й, Изабела ще разбере от кого е и, ако желае, би могла да го остави неотворено и да ме забрави завинаги.

Месеци наред писах тази история. Отново видях лицето на баща си, отново влязох в редакцията на „Ла вос де ла индустрия“, мечтаейки някой ден да мога да съпернича на великия Педро Видал. Отново видях за пръв път Кристина Сание и влязох пак в къщата с кулата, за да се потопя в онази лудост, която бе погълнала Диего Марласка. Пишех от полунощ до зори без почивка, чувствайки се жив за пръв път, откакто бях избягал от града.

Отговорът пристигна през един юнски ден. Пощальонът беше пъхнал плика под вратата ми, докато спях. Беше адресиран до Мистър Рочестър , а обратният адрес гласеше просто: Книжарница „Семпере и синове“, Барселона . В продължение на няколко минути само сновях из колибата, без да смея да отворя писмото. Накрая излязох навън и седнах на морския бряг, за да го прочета. В плика намерих един лист и втори, по-малък плик. Вторият плик изглеждаше овехтял и на него бе написано само моето име, Давид , с един почерк, който не бях забравил въпреки всичките години, през които не бях го зървал.

В писмото Семпере син ми разказваше, че след няколко години на бурно приятелство с периоди на прекъсване Изабела и той сключили брак на 18 януари 1935 г. в църквата „Санта Ана“. Обредът, напук на всички предвиждания, бил извършен от деветдесетгодишния свещеник, който бе изрекъл похвалното слово на погребението на господин Семпере и който, въпреки желанието на епископа да се отърве от него, отказвал да умре и продължавал да върши нещата посвоему. Година по-късно, броени дни преди избухването на Гражданската война, Изабела родила момче, което щяло да носи името Даниел Семпере. Страшните години на войната донесли всевъзможни беди и малко след края на конфликта, по време на онзи черен и прокълнат мир, който щял да отрови завинаги земята и небето, Изабела заболяла от холера и издъхнала в ръцете на съпруга си в жилището, което споделяли над книжарницата. Погребали я в Монжуик в деня, когато Даниел навършил четири години, по време на един дъжд, който валял два дена и две нощи, и когато малкият попитал баща си дали небето плаче, на него не му достигнал глас да отговори.