Карлос Сафон - Играта на ангела

— Сега пък какво е направила? — попита матроната.

— Получила е едно наследство. Кажете ми къде мога да я намеря и може би ще капне нещичко и за вас.

Матроната се изсмя, но очите й светнаха алчно.

— Доколкото зная, живее в пансиона „Санта Лусия“ на улица „Маркес де Барбера“. Колко е наследила?

Пуснах монетите на тезгяха и излязох от онази отвратителна дупка, без да си направя труда да отговоря.

Пансионът на Ирене Сабино крееше в една мрачна сграда, която изглеждаше така, сякаш бе сглобена от ексхумирани кости и откраднати надгробни плочи. Металните табелки на пощенските кутии във входа бяха покрити с ръжда. На онези, които съответстваха на първите два етажа, не фигурираха никакви имена. На третия етаж се помещаваше шивашки цех с гръмкото название „Средиземноморска текстилна компания“. Четвъртият и последен етаж бе зает от пансиона „Санта Лусия“. Тясно стълбище, по което не биха могли да се разминат двама души, се издигаше в мрака, а влагата от канализацията се бе просмукала в стените, разяждайки боята по тях досущ като киселина. Изкачих четирите етажа и стигнах до наклонена площадка, на която имаше само една врата. Потропах с юмрук и след малко ми отвори един висок и слаб мъж, който сякаш бе излязъл от кошмар на Ел Греко.

— Търся Мария Антония Санауха — рекох аз.

— Вие ли сте лекарят? — попита мъжът.

Бутнах го настрани и влязох. Жилището се състоеше от тесни и тъмни стаи, струпани от двете страни на коридор, който свършваше при голям прозорец, гледащ към вътрешния двор. Въздухът бе напоен със зловонието, което идваше от каналите. Човекът, който ми бе отворил вратата, стоеше на прага и ме гледаше объркан. Предположих, че е някой от квартирантите.

— Коя е нейната стая? — попитах го аз.

Той само ме гледаше мълчаливо с непроницаемо изражение. Извадих револвера и му го показах. Без да губи самообладание, човекът посочи последната врата в дъното на коридора. Отидох до нея и когато установих, че е заключена, започнах да се боря с ключалката. Останалите квартиранти се подадоха от стаите си — хор от забравени души, които изглеждаха така, сякаш от години не бяха виждали слънце. Спомних си мизерните си дни в пансиона на доня Кармен и ми мина през ум, че някогашният ми дом напомняше новия хотел „Риц“ в сравнение с това жалко чистилище, което бе само едно от множество подобни в човешкия мравуняк на Равал.

— Приберете се в стаите си — наредих аз.

Никой не даде признаци, че ме е чул. Вдигнах ръката си, за да видят револвера. Всички веднага се шмугнаха в стаите си като подплашени гризачи, с изключение на изкласилия Рицар на печалния образ. Съсредоточих отново вниманието си върху вратата.

— Заключила се е отвътре — обясни квартирантът. — Цял следобед е там.

Една миризма, напомняща за горчиви бадеми, се процеждаше изпод вратата. Потропах с юмрук няколко пъти, без да получа отговор.

— Хазяйката има шперц — услужливо рече мъжът. — Ако искате да я почакате да се върне… не ми се вярва да се забави много.

Вместо отговор аз отстъпих назад, след което се хвърлих с всички сили върху вратата. Ключалката поддаде при втората ми атака. Щом се озовах в стаята, веднага ме връхлетя онази горчива и противна миризма.

— Мили Боже — промълви квартирантът зад гърба ми.

Някогашната звезда от Паралело лежеше в един разнебитен креват, бледа и плувнала в пот. Устните й бяха почернели и щом ме видя, се усмихна. Ръцете й стискаха здраво шишето с отровата; бе го пресушила до последната капка. Смрадният й дъх, вонящ на кръв и жлъчка, изпълваше стаята. Квартирантът закри с ръка носа и устата си и излезе в коридора. Гледах как Ирене Сабино се гърчеше, докато отровата я разяждаше отвътре. Смъртта не бързаше да си свърши работата.

— Къде е Марласка?

Тя ме погледна през сълзи на агония.

— Вече нямаше нужда от мен — отвърна. — Никога не ме е обичал.

Гласът й бе дрезгав и пресеклив. Пристъп на суха кашлица изтръгна от гърдите й пронизителен звук и секунда по-късно тъмна течност избликна между зъбите й. Ирене Сабино ме наблюдаваше, вкопчена в последния миг от живота си. Тя сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— И вие сте прокълнат като него.

— Какво мога да направя?

Жената бавно поклати глава. Нов пристъп на кашлица разтърси тялото й. Капилярите в очите й се пукаха и мрежа от кървящи нишки се разпростря към зениците й.

— Къде е Рикардо Салвадор? Той ли е погребан в гроба на Марласка в пантеона?

Ирене Сабино поклати глава. Устните й беззвучно изписаха една дума: Жако .