Карлос Сафон - Играта на ангела

— Но…

— Ако сте дошли тук да търсите някакви магии, съжалявам, че ще ви разочаровам. Майка ми казваше, че няма магия, че в тоя свят няма друго добро или зло освен онова, което ние си представяме — от алчност или от простодушие. А понякога даже и от лудост.

— Не това е казала на Диего Марласка, когато е приела парите му — възразих аз. — Седем хиляди песети по онова време навярно са ви купили добро име и добро образование за няколко години.

— Диего Марласка имаше нужда да вярва и майка ми му помогна да го стори. Това беше всичко.

— Да вярва в какво?

— В собственото си избавление. Беше убеден, че е предал самия себе си и онези, които са го обичали. Вярваше, че е вкарал живота си в пътя на злото и лъжата. Майка ми смяташе, че това не го прави по-различен от повечето хора, които в някакъв момент от живота си спират, за да се погледнат в огледалото. Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят. Но Диего Марласка бе съзнателен човек и не бе удовлетворен от онова, което виждаше. Именно затова дойде при моята майка — защото бе изгубил всяка надежда, а вероятно и ума си.

— Марласка каза ли какво е сторил?

— Каза, че е предал душата си на една сянка.

— Сянка?

— Тези думи употреби. Сянка, която го следвала и имала същата форма, същото лице и същия глас като него.

— Какво означаваше това?

— Вината и угризението не означават нищо. Те са чувства, емоции, а не идеи.

Мина ми през ум, че дори тарторът не би могъл да обясни това по-добре.

— И какво можеше да направи вашата майка за него? — попитах аз.

— Само да го утеши и да му помогне да намери някакъв покой, нищо повече. Диего Марласка вярваше в магията и затова майка ми реши да го убеди, че неговият път към избавлението минава през нея. Разказа му едно старо заклинание, една рибарска легенда, която бе чувала като дете сред колибите на плажа. Според преданието, когато някой човек изгубел пътя си в живота и усетел, че смъртта е определила цена за душата му, ако успеел да намери някоя чиста душа, готова да се пожертва за него, можел да прикрие с нея своето черно сърце и смъртта, която е сляпа, щяла да го отмине.

— Чиста душа ли?

— Свободна от грях.

— И как точно се извършвало това?

— С болка, естествено.

— Какъв тип болка?

— Кръвно жертвоприношение. Една душа в замяна на друга. Смърт в замяна на живот.

Възцари се дълго мълчание. Само шепотът на морето долиташе откъм брега и вятърът свистеше сред колибите.

— Ирене би си изтръгнала очите и сърцето заради Марласка. Той беше едничката й причина да живее. Обичаше го сляпо и също като него вярваше, че само магията би могла да го избави. Отначало искаше да си отнеме живота, отдавайки го като жертвоприношение, но майка ми я разубеди. Каза й онова, което тя самата вече знаеше — че душата й не е свободна от грях и тази жертва би била напразна. Каза й това, за да я спаси; за да спаси и двамата.

— От какво?

— От самите тях.

— Но е допуснала грешка…

— Дори и моята майка не беше в състояние да види всичко.

— И какво направи Марласка?

— Майка ми никога не пожела да ми каже — не искаше аз или моите братя и сестри да бъдем част от това. Раздели ни и изпрати всеки от нас надалече, изпрати ни в различни интернати, за да забравим кои сме и откъде идваме. Казваше, че вече ние сме онези, които са прокълнати. Умря малко след това, самотна. Ние го узнахме много по-късно. Когато намерили трупа й, никой не дръзнал да го докосне — оставили го, за да го отнесе морето. Никой не смееше и да говори за смъртта й. Аз обаче разбрах кой я е убил и защо. Дори и днес мисля, че майка ми знаеше, че скоро ще умре, а знаеше и от чия ръка. И при все това не предприе нищо, защото накрая и тя повярва. Повярва, защото не беше в състояние да приеме онова, което бе извършила. Повярва, че отдавайки душата си, ще спаси нашата, душата на това място. Затова не пожела да избяга оттук, защото според старата легенда душата, която се жертва, трябва винаги да остава на мястото, където се е извършило предателството — като един вид превръзка на очите на смъртта.

— И къде е душата, която е избавила Диего Марласка?

Жената се усмихна.

— Няма никакви души, нито избавления, господин Мартин. Това са празни брътвежи, бабини деветини. Останали са само пепелища и спомени, и ако има такива, те ще са там, където Марласка е извършил престъплението си, тайната, която е крил през всички тия години, за да измами собствената си съдба.