Карлос Сафон - Играта на ангела

— Кристина? — извика докторът.

Нямаше отговор. Вратата най-сетне поддаде и се разтвори с трясък. Последвах доктора в стаята, която тънеше в мрак. Леден вятър вееше през отворения прозорец. Столовете, масите и креслата бяха съборени, а стените — оплескани с криволици от нещо, което изглеждаше като черна боя. Оказа се кръв. От Кристина нямаше и следа.

Болногледачите изтичаха на балкона и внимателно огледаха градината за дири от стъпки в снега. Докторът се озърташе насам-натам, търсейки Кристина. Тогава чухме смях, който идваше откъм банята. Отидох до вратата й и я отворих. Подът бе осеян с натрошени стъкла. Кристина седеше на плочките, подпряна на металната вана като счупена кукла. Кръв течеше от ръцете и нозете й, които бяха изпонарязани и покрити с късчета стъкло. От процепите в огледалото, което бе разбила с юмруци, все още се стичаше нейната кръв. Взех я в обятията си и потърсих погледа й. Тя ми се усмихна.

— Не го пуснах да влезе — рече.

— Кого?

— Той искаше да забравя, но аз не го пуснах да влезе — повтори Кристина.

Докторът коленичи до мен и прегледа раните, които покриваха тялото й.

— Моля ви — промълви той, като ме бутна настрани. — Не сега.

Един от болногледачите бе изтичал за носилка. Помогнах им да положат Кристина върху нея и държах ръката й, докато я караха към един кабинет, където доктор Санхуан й инжектира някакво успокоително, което отне съзнанието й за броени секунди. Стоях до нея и гледах в очите й, докато се превърнаха в празни огледала, след което една сестра ме хвана за ръката и ме изведе от кабинета. Останах там, насред тъмния коридор, който миришеше на дезинфектант; ръцете и дрехите ми бяха изцапани с кръв. Подпрях се на стената и полека се свлякох на пода.

Кристина се събуди на следващия ден, за да открие, че е завързана с кожени ремъци за леглото и затворена в стая без прозорци, където само една висяща от тавана крушка пръскаше бледа светлина. Бях прекарал нощта на един стол в ъгъла, като само я наблюдавах, изгубил всякаква представа за времето. Тя внезапно отвори очи и лицето й се разкриви, когато почувства пронизващата болка от раните по ръцете.

— Давид? — повика ме тя.

— Тук съм — отвърнах.

Приближих се до леглото и се наведох, за да може тя да види лицето ми и анемичната усмивка, която бях репетирал заради нея.

— Не мога да помръдна.

— Вързана си с ремъци. За твое добро е. Докторът ще ти ги махне, когато дойде.

— Махни ги ти.

— Не мога. Докторът е този, който трябва да…

— Моля те.

— Кристина, по-добре е да…

— Моля те.

В погледа й се четяха страх и болка, но най-вече една яснота, едно присъствие, които виждах за пръв път, откакто я посещавах в санаториума. Това отново беше тя. Развързах първите два ремъка, които се кръстосваха върху раменете и кръста й. Помилвах лицето й. Тя трепереше.

— Студено ли ти е?

Поклати глава.

— Искаш ли да повикам доктора?

Отново поклати глава.

— Давид, погледни ме.

Седнах на ръба на леглото и я погледнах в очите.

— Трябва да я унищожиш — рече тя.

— Не те разбирам.

— Трябва да я унищожиш.

— Кое да унищожа?

— Книгата.

— Кристина, по-добре да повикам доктора…

— Не. Изслушай ме.

Тя стисна ръката ми с всички сили.

— Помниш ли онази сутрин, когато ти отиде да купиш билетите? Тогава аз се качих повторно в кабинета ти и отворих сандъка.

Поех дълбоко дъх.

— Намерих ръкописа и започнах да го чета.

— Това е просто приказка, Кристина…

— Не ме лъжи. Прочетох го, Давид. Или поне прочетох достатъчно, за да разбера, че трябва да го унищожа…

— Не бива да се тревожиш за това сега. Нали ти казах, че изоставих ръкописа.

— Но той не те е изоставил. Опитах се да го изгоря…

При тези думи пуснах ръката й за миг, потискайки един студен гняв, който се надигна в мен при спомена за изгорелите кибритени клечки на пода на моя кабинет.

— Опитала си се да го изгориш?

— Да, но не можах — промълви тя. — В къщата имаше още някого.

— Никой не е бил в къщата, Кристина. Никой.

— Щом запалих кибритената клечка и я поднесох към ръкописа, го усетих зад гърба си. Почувствах удар в тила и паднах.

— Кой те удари?

— Всичко беше много тъмно, сякаш дневната светлина внезапно се бе отдръпнала и не можеше да проникне вътре. Обърнах се, но в мрака успях да видя само очите му. Очи като на вълк.

— Кристина…

— Той взе ръкописа от ръцете ми и го прибра отново в сандъка.

— Кристина, ти не си добре. Нека да повикам доктора и…