Карлос Сафон - Играта на ангела

— Искате ли да ви оставя сам за няколко минути? — попита той.

Кимнах. Докторът излезе и затвори вратата след себе си. Взрях се в дясната си ръка, която трепереше, и я свих в юмрук. Почти не чувствах студа в стаята и вече едва чувах виковете и гласовете, които се процеждаха през стените. Осъзнавах само, че не ми достигаше въздух и изпитвах нужда да се махна от това място.

Доктор Санхуан ме намери в трапезарията на хотела, където седях недалеч от огъня пред една недокосната чиния. Нямаше други хора освен една камериерка, която обикаляше празните маси и лъскаше с кърпа приборите върху покривките. Навън се бе смрачило и снегът се сипеше бавно, като прах от натрошено синьо стъкло. Докторът се приближи до моята маса и ми се усмихна.

— Допусках, че ще ви намеря тук — рече той. — Всички посетители накрая се озовават в този хотел. И аз прекарах тук първата си нощ в това село, когато пристигнах преди десет години. Коя стая ви дадоха?

— Предполага се, че е любимата на младоженците — с изглед към езерото.

— Не им вярвайте. За всички стаи казват същото.

Извън пределите на санаториума и без бялата си престилка, доктор Санхуан имаше по-меко и приветливо излъчване.

— Едвам ви познах без униформата ви — отбелязах аз.

— Медицинското поприще е като военното. Расото прави монаха — отвърна той. — Как се чувствате?

— Добре съм. Имал съм и по-лоши дни.

— Ясно. Не ви заварих одеве в кабинета, когато се върнах да ви потърся.

— Трябваше да изляза на въздух.

— Разбирам. Все пак разчитах, че няма да се впечатлите чак толкова.

— Защо?

— Защото имам нужда от вас. По-точно казано, Кристина има нужда от вас.

Преглътнах с мъка.

— Навярно ме мислите за страхливец.

Докторът поклати глава.

— От колко време е така? — попитах.

— От няколко седмици. Практически, откакто пристигна тук. И постепенно се влошава.

— Осъзнава ли къде се намира?

Той сви рамене.

— Трудно е да се каже.

— Какво се е случило с нея?

Доктор Санхуан въздъхна.

— Преди четири седмици я намерили недалеч оттук, в селското гробище, просната върху гроба на баща й. Бълнувала и страдала от хипотермия. Доведоха я в санаториума, понеже един от Цивилната гвардия я познал, тъй като я бил виждал миналата година, когато тя прекара тук няколко месеца заради баща си. Много хора в селото я познават. Приехме я и няколко дена беше под наблюдение. Беше обезводнена и вероятно не бе спала дни наред. От време на време идваше в съзнание и тогава говореше за вас. Казваше, че се намирате в голяма опасност. Накара ме да се закълна, че няма да се обаждам на никого, даже и на съпруга й, докато тя самата не е в състояние да го стори.

— Въпреки желанието й, защо не осведомихте Видал какво се е случило?

— Щях да го направя, но… Навярно ще ви се види абсурдно.

— Кое?

— Бях убеден, че тя бяга от нещо, и счетох, че е мой дълг да й помогна.

— От какво бяга?

— Не съм сигурен — отвърна той със загадъчно изражение.

— Какво премълчавате пред мен, докторе?

— Аз съм просто лекар. Има неща, които не разбирам.

— Какви неща?

Доктор Санхуан се усмихна неспокойно.

— Кристина мисли, че в нея е влязло нещо, или някой, и иска да я погуби.

— Кой иска това?

— Зная само, че според нея нещото има някаква връзка с вас и я плаши. Ето защо вярвам, че никой друг не е в състояние да й помогне. Пак по тази причина не се обадих и на Видал, както би следвало да постъпя; понеже знаех, че рано или късно вие ще се появите тук.

Той ме изгледа със странна смесица от жал и отчаяние.

— Аз също съм привързан към нея, господин Мартин. През онези месеци, които Кристина прекара тук, посещавайки баща си… накрая станахме добри приятели. Предполагам, че не ви е говорила за мен — едва ли е имала причина да го прави. Това бе твърде труден период за нея. Тя ми довери много неща, както и аз на нея — неща, които не съм разказвал никому. Всъщност дори й предложих брак — както виждате, тук и лекарите сме малко смахнати. Разбира се, тя ми отказа… Не зная защо ви разправям всичко това.

— Но тя ще се оправи, нали, докторе? Ще се възстанови…

Доктор Санхуан се загледа в огъня с тъжна усмивка.

— Надявам се — отвърна той.

— Искам да я отведа с мен.

Той повдигна вежди.

— Да я отведете? Къде?

— Вкъщи.

— Господин Мартин, позволете ми да бъда откровен с вас. Дори като оставим настрана факта, че не сте пряк родственик на пациентката, нито пък сте нейният съпруг — което е просто едно законно изискване, — Кристина не е в състояние да отиде където и да е с когото и да било.