Карлос Сафон - Играта на ангела

Отклоних предложението, позовавайки се на начално лумбаго, и се шмугнах по стълбите, като му пожелах „лека нощ“. По вид и размери стаята напомняше саркофаг. Един бегъл поглед ме убеди, че ще е по-разумно да се просна облечен върху вехтото легло, вместо да се пъхна под чаршафите и да се побратимя с всичко онова, което можеше да се е завъдило в тях. Завих се с едно протрито одеяло, което намерих в гардероба — то поне смърдеше не на друго, а на нафталин — и загасих лампата, мъчейки се да си представя, че се намирам в такъв хотелски апартамент, какъвто би могъл да си позволи човек със сто хиляди франка в банката. Почти не мигнах цяла нощ.

Напуснах хотела към средата на предобеда и се отправих към гарата. Купих си билет първа класа с надеждата, че ще мога да си отспя във влака, за да наваксам пропуснатия сън в оня вертеп, и виждайки, че разполагам с още двайсет минути до отпътуването, отидох до кабините с обществени телефони. Дадох на служителката номера, който ми бе записал Рикардо Салвадор — този на съседите му от долния етаж.

— Бих искал да говоря с Емилио, моля.

— На телефона.

— Казвам се Давид Мартин. Приятел съм на господин Рикардо Салвадор. Той ми каза, че в случай на спешна необходимост мога да го потърся на този номер.

— Да видим… Можете ли да почакате малко, докато го повикаме?

Погледнах часовника на гарата.

— Да, ще почакам. Благодаря.

Изминаха повече от три минути, преди да чуя звука от приближаващи се стъпки и после гласа на Рикардо Салвадор, който ми подейства успокоително.

— Мартин? Добре ли сте?

— Да.

— Слава Богу. Прочетох във вестника какво е станало с Роурес и бях много загрижен за вас. Къде сте?

— Господин Салвадор, в момента не разполагам с много време. Налага се да напусна града.

— Сигурен ли сте, че сте добре?

— Да. Чуйте, Алисия Марласка е мъртва.

— Вдовицата? Мъртва?

Последва продължително мълчание. Като че ли чух Салвадор да хлипа и мислено се проклех, задето му съобщих тази новина така неделикатно.

— Още ли сте там?

— Да…

— Обаждам се, за да ви предупредя да внимавате много. Ирене Сабино е жива и ме преследва. Има и още някого с нея. Мисля, че е Жако.

— Жако Корбера?

— Не съм сигурен, че е той. Според мен знаят, че съм по дирите им и се опитват да заставят всички, които са разговаряли с мен, да млъкнат. Вие май имахте право…

— Но защо Жако би изникнал отново чак сега? — попита Салвадор. — Това просто няма смисъл.

— Не зная. Време е да тръгвам. Исках само да ви предупредя.

— Не се тревожете за мен. Ако онова копеле реши да ме посети, ще бъда готов да го посрещна. От двайсет и пет години съм все в готовност.

Началник-гарата изсвири, за да оповести, че влакът вече потегля.

— Не се доверявайте на никого, чувате ли ме? Ще ви звънна веднага щом се върна в града.

— Благодаря ви, че се обадихте, Мартин. И си отваряйте очите на четири.

Влакът вече бе започнал да се плъзга край перона, когато потърсих убежище в купето си и се стоварих на седалката. Оставих се да ме унесат топлият въздух от радиатора и лекото потракване на влака. Излязохме от пределите на града, като прекосихме гората от фабрики и комини, която го ограждаше, и избягахме от алената светлина, покрила го като плащаница. Пустошта, осеяна с хангари и изоставени в резервни коловози влакове, бавно се стопи в една безкрайна равнина от ниви, гори, реки и хълмове, увенчани с големи къщи и наблюдателни кули. От мъглата изскачаха каруци и селца. Малки гари прелитаха край нас, а в далечината като миражи изникваха камбанарии и чифлици.

По едно време заспах и когато се събудих, пейзажът бе изцяло променен. Сега прекосявахме стръмни долини със скалисти зъбери, които се издигаха между езера и потоци. Влакът се носеше покрай гъсти гори, плъзнали по планински склонове, които изглеждаха безкрайни. След известно време лабиринтът от възвишения и тунели, прорязани в скалите, отстъпи пред голяма открита долина с необятни простори, където стада диви коне препускаха по снега, а в далечината се съзираха малки селца от каменни къщи. От другата страна се извисяваха върховете на Пиренеите, а заснежените им склонове пламтяха от кехлибареното сияние на падащия здрач. Пред нас се виждаха куп къщи и сгради, струпани на един хълм. Контрольорът надникна в купето ми и ми се усмихна.

— Следваща спирка Пучсерда — обяви той.

Влакът спря, изпускайки вихър от пара, който заля целия перон. Щом слязох, ме обгърна мъгла с дъх на електричество. След малко чух камбанката на началник-гарата и влакът потегли отново. Докато вагоните се плъзгаха по релсите, очертанията на гарата полека изплуваха като мираж край мен. Бях сам на перона. Фина завеса от ситен като пудра сняг се сипеше безкрайно бавно. Червеникаво слънце надничаше на запад изпод купола на облаците и от лъчите му снегът искреше като жарава. Приближих се до канцеларията на началник-гарата, почуках на стъклената врата и той вдигна поглед. Отвори вратата и ме изгледа равнодушно.