Карлос Сафон - Играта на ангела

Тогава чух ударите по вратата. Един, два, три. Настойчив тропот. Обърнах се, все още замаян от тези мисли. Отново се почука. Някой стоеше долу и блъскаше по вратата ми. Сърцето ми прескочи и аз се втурнах по стълбите, убеден, че Кристина се е върнала, че просто е била задържана по пътя от нещо непредвидено, че моите жалки и презрени подозрения са били неоснователни и че този ден, въпреки всичко, щеше да се окаже първият ден от обещания живот. Изтичах до вратата и я отворих. Тя стоеше там, в сенките, облечена в бяло. Поисках да я взема в обятията си, но в този миг видях обляното й в сълзи лице и осъзнах, че тази жена не бе Кристина.

— Давид — промълви Изабела със скършен глас. — Господин Семпере почина.

Вече се беше смрачило, когато стигнахме до книжарницата. Едно златисто зарево нарушаваше вечерната синева пред вратите на „Семпере и синове“, където се бяха събрали стотина души със свещи в ръце. Някои плачеха мълчаливо, други си разменяха погледи, без да знаят какво да кажат. Разпознах някои лица — приятели и клиенти на Семпере, хора, на които старият книжар бе подарявал книги, хора, посветени в изкуството на четенето благодарение на него. Докато новината се разнасяше из квартала, продължаваха да пристигат още приятели и читатели, които не можеха да повярват, че господин Семпере вече не е между живите.

Лампите в книжарницата бяха запалени и вътре се виждаше дон Густаво Барсело, прегърнал с всички сили един млад мъж, който едва се държеше на краката си. Не осъзнах, че това бе синът на Семпере, докато Изабела не стисна ръката ми и не ме въведе в книжарницата. Когато ме видя да влизам, Барсело вдигна поглед и ми отправи печална усмивка. Синът на книжаря ридаеше в прегръдките му и на мен не ми достигна смелост да отида да се здрависам с него. Изабела бе тази, която се приближи до него и сложи длан на гърба му. Семпере син се обърна и аз видях съкрушеното му лице. Изабела го отведе до един стол и му помогна да седне; той направо рухна на седалката като счупена кукла. Тогава Изабела коленичи до него и го прегърна. Никога не съм се гордял така с някого, както се гордеех с нея в този миг. Тя вече не изглеждаше момиче, а жена, по-силна и по-мъдра от всички, които присъствахме там.

Барсело се приближи до мен и ми подаде треперещата си ръка. Аз я стиснах.

— Случило се е преди два часа — обясни той с пресипнал глас. — Останал за малко сам в книжарницата и когато синът му се върнал… Казват, че се препирал с някого… Не зная. Според доктора сърцето му не е издържало.

Преглътнах с мъка.

— Къде е?

Барсело посочи с глава към вратата на задната стая. Кимнах и тръгнах натам. Преди да вляза, поех дълбоко дъх и стиснах юмруци. Прекрачих прага и го видях. Беше положен върху една маса, със скръстени на корема ръце. Кожата му бе тебеширенобяла, а чертите му бяха хлътнали, сякаш лицето му бе от картон. Очите му все още бяха отворени. Осъзнах, че не ми достига въздух. Чувствах се така, сякаш бях получил силен удар в стомаха. Подпрях се на масата и си поех дъх. После се наведох към него и склопих клепачите му. Помилвах студената му буза и хвърлих поглед наоколо към този свят от страници и блянове, който той бе създал. Искаше ми се да вярвам, че Семпере все още си е там, сред своите книги и приятели. Чух стъпки зад гърба си и се обърнах. Барсело тъкмо въвеждаше в стаята двама мрачни наглед, облечени в черно мъже. Видът им не оставяше място за съмнение относно занаята им.

— Тези господа са от погребалното бюро — рече Барсело.

Те кимнаха за поздрав с професионална сериозност и се приближиха да огледат тялото. Единият от тях, висок и мършав мъж, набързо взе мерки и каза нещо на спътника си, който кимна и записа указанията му в малък бележник.

— Ако не възникне някакво изменение, погребението ще бъде утре следобед в Източното гробище — каза Барсело. — Реших аз да се заема да уредя всичко, защото синът му е съсипан, нали виждате. При тези работи, колкото по-скоро…

— Благодаря ви, дон Густаво.

Книжарят хвърли един поглед на стария си приятел и се усмихна през сълзи.

— И какво ще правим сега, когато старецът ни изостави? — рече той.

— Не зная…

Единият от погребалните агенти се покашля дискретно, за да привлече вниманието ни.

— Ако нямате нищо против, сега ще отидем с колегата да донесем ковчега и…

— Правете каквото трябва да правите — прекъснах го аз.