Карлос Сафон - Играта на ангела

Резето поддаде под ръцете ми и аз отворих вратата с рязко движение. Така се бях засилил, че паднах ничком върху мраморните плочи, които ограждаха басейна. Лицето ми бе само на педя от ръба и аз усетих зловонието на застоялите води. За миг се взрях в мрака, който се стелеше на дъното на басейна. Къс небе просветна между облаците и слънчевите лъчи се плъзнаха по водите, докосвайки дъното, покрито с напукана мозайка. Гледката трая само миг. Инвалидната количка, килната напред, бе заседнала на дъното. Светлината продължи своя ход към най-дълбоката част на басейна и именно там я съзрях. Нещо, което изглеждаше като тяло, облечено в разнищена бяла рокля, лежеше подпряно на стената. Стори ми се, че това бе кукла с алени устни, разядени от водата, и очи, блестящи като сапфири. Червените й коси бавно се полюшваха в зловонните води, а кожата й бе посиняла. Това бе вдовицата Марласка. Секунда по-късно виделината в небето се скри и водите отново се превърнаха в тъмно огледало, в което успях да зърна само моето лице и един силует, който изникна на прага на галерията зад гърба ми, стиснал нож в ръка. Изправих се бързешком и хукнах към градината, минавайки направо през шубрака, който издра лицето и ръцете ми, докато се добрах до голямата метална врата и излязох на улицата. Продължих да тичам и се спрях едва когато стигнах до „Каретера де Валвидрера“. Там, останал без дъх, се обърнах и се уверих, че Каса Марласка отново се е скрила оттатък тясната уличка, невидима за света.

Върнах се вкъщи със същия трамвай, прекосявайки града, който се смрачаваше с всяка изминала минута под ледения вятър, разнасящ шумата из улиците. Когато слязох на Пласа Паласио, дочух как двама моряци, идващи от кейовете, си говореха за буря, която се задавала откъм морето и щяла да връхлети града, преди да се мръкне. Вдигнах поглед и видях, че небето бе започнало да се покрива с плащ от алени облаци, които се разпростираха над морето като пролята кръв. По улиците, ограждащи пазара Борн, хората се стараеха да залостят добре вратите и прозорците, търговците затваряха дюкяните си преди обичайното време, а децата излизаха на улицата, за да играят въпреки вятъра, като разперваха ръце на кръст и се смееха пред тътена на далечните гръмотевици. Уличните лампи примигваха, а проблясващите светкавици обливаха фасадите в бяла светлина. Забързах се към портала на къщата с кулата и изкачих припряно стълбите. Грохотът на бурята се чуваше през стените, все по-близо и по-близо.

Вътре в къщата бе толкова студено, че можех да видя дъха си, когато влязох в коридора. Отидох направо в стаята, където имаше стара печка с въглища, която бях използвал само четири-пет пъти, откакто живеех там, и я запалих с наръч сухи стари вестници. Запалих и камината в галерията и седнах на пода пред огъня. Ръцете ми трепереха — не знаех дали от студ, или пък от страх. Чаках да се стопля, докато съзерцавах мрежата от бяла светлина, която мълниите оставяха по небето.

Дъждът се забави чак до свечеряване и когато най-сетне заваля, се стовари като завеса от гневни капки, които за броени минути ослепиха нощта и удавиха покривите и уличките под една черна пелерина, която плющеше буйно по стените и прозорците. Къщата се затопляше малко по малко, благодарение на печката с въглища и камината, но на мен ми бе все така студено. Станах и отидох в спалнята да потърся одеяла, с които да се увия. Разтворих гардероба и затършувах в двете големи чекмеджета в долната част. Сандъчето с пистолета все още си беше там, скрито на дъното. Взех го и го сложих на леглото.

Отворих го и се загледах в стария револвер на баща ми, едничкото, което ми бе останало от него. Подържах го в ръка, галейки спусъка с показалеца си. Отворих барабана и пъхнах в него шест куршума от кутията за муниции, прибрана в двойното дъно на сандъчето. Оставих кутията върху нощната масичка и занесох револвера и едно одеяло в галерията. Там се отпуснах на канапето, загърнат с одеялото, сложил оръжието на гърдите си и зареял поглед към бурята зад прозорците. Чувах тиктакането на часовника, който стоеше на полицата на камината. Не ми бе нужно да го погледна, за да разбера, че до срещата ми с тартора в билярдния салон на Конния клуб оставаше едва половин час.

Затворих очи и си го представих как пътува из пустите, плувнали във вода улици на града. Представих си го как седи на задната седалка на своя „Ролс-Ройс“ и златистите му очи искрят в мрака, а сребърният ангел на капака на колата си проправя път в бурята. Представих си го, неподвижен като статуя, без дихание или усмивка, без каквото и да е изражение. След малко, заслушан в пращенето на дървата в камината и в дъжда, който плющеше зад прозорците, заспах с оръжието в ръце и с увереността, че няма да отида на указаната среща.