Карлос Сафон - Играта на ангела

— Не бихте могли да ми помогнете, дори и да искате.

— Кой би могъл тогава?

Стоварих се отново на стола.

— Не зная… — промълвих аз.

Стори ми се, че зърнах в очите на инспектора сянка от съчувствие, или може би беше просто умора.

— Вижте, Мартин. Нека да започнем отново. Ще го направим по вашия начин. Разкажете ми една история, но започнете от началото.

Аз само го изгледах мълчаливо.

— Мартин, не мислете, че само защото ми допадате, няма да си върша работата.

— Вършете каквото трябва да вършите. Повикайте Хензел и Гретел, ако щете.

В този миг забелязах, че по лицето му се изписа леко безпокойство. По коридора се приближаваха стъпки и нещо ми подсказа, че инспекторът не ги очакваше. Чуха се гласове и Грандес, изнервен, се приближи до вратата. Потропа три пъти с кокалчетата на пръстите си и Маркос, който охраняваше отвън, отвори. Един мъж с палто от камилска вълна и костюм в тон с него влезе в стаята, огледа се наоколо с погнуса, а после ми се усмихна извънредно сладко, докато си сваляше спокойно ръкавиците. Гледах го смаян, тъй като познах в негово лице адвокат Валера.

— Добре ли сте, господин Мартин? — попита той.

Кимнах. Адвокатът отведе инспектора в един ъгъл. Чух ги как си шепнат. Грандес ръкомахаше със сдържан гняв. Валера го наблюдаваше студено и клатеше глава. Разговорът им продължи почти една минута. Накрая Грандес изсумтя и отпусна ръце.

— Вземете си шала, господин Мартин, защото си тръгваме — нареди Валера. — Инспекторът вече приключи с въпросите си.

Зад гърба му Грандес прехапа устни и изгледа ядно Маркос, който само сви рамене. Без да сваля от лицето си приветливата и обиграна усмивка, Валера ме хвана под ръка и ме измъкна от зандана.

— Надявам се, че тези полицейски служители са се отнесли с вас коректно, господин Мартин.

— Да — успях да измънкам аз.

— Момент — извика Грандес зад гърба ни.

Валера се спря и се обърна, като ми даде знак да мълча.

— Ако имате някакви въпроси към господин Мартин, можете да ги отправите към нашата кантора, където ще ви обслужим с най-голямо удоволствие. Междувременно, ако не разполагате с по-съществена причина да задържите господин Мартин в това учреждение, ние се оттегляме, като ви пожелаваме лека нощ и ви благодарим за любезността, за която ще е разумно да спомена пред вашите началници и особено пред главен инспектор Салгадо — скъп приятел, както знаете.

Сержант Маркос понечи да тръгне към нас, но инспекторът го спря. Размених с него един последен поглед, преди Валера да ме хване отново за лакътя и да ме задърпа да вървя.

— Не се помайвайте — тихо рече той.

Прекосихме дългия коридор с мъждукащи лампи и стигнахме до стълбище, което ни отведе до друг дълъг коридор. В края му имаше вратичка, която водеше към фоайето на долния етаж и оттам към изхода. Там ни чакаше един „Мерцедес-Бенц“ с включен мотор, а шофьорът, щом видя Валера, веднага ни отвори вратата. Влязох и се настаних в кабината. В автомобила имаше отопление и кожените седалки бяха приятно топли. Валера седна до мен и с едно почукване по стъклото, което отделяше кабината от купето на шофьора, му даде знак да тръгне. Щом колата потегли и навлезе в централното платно на Виа Лайетана, Валера ми се усмихна, сякаш нищо не бе станало, и посочи към гъстата мъгла, която се разделяше на две покрай нас като някакъв шубрак.

— Неприятна нощ, а? — подхвърли той.

— Къде отиваме?

— У вас, естествено. Освен ако не предпочитате да отидете в хотел или…

— Не. Така е добре.

Колата бавно пъплеше надолу по Виа Лайетана. Валера равнодушно оглеждаше пустите улици.

— Какво всъщност правите тук? — попитах аз най-сетне.

— А на вас как ви се струва? Представлявам ви и защитавам вашите интереси.

— Кажете на шофьора да спре колата — рекох.

Шофьорът потърси погледа на Валера в огледалото за обратно виждане. Адвокатът поклати глава и му даде знак да продължава.

— Не говорете глупости, господин Мартин. Късно е, студено е и ще ви придружа до вас.

— Предпочитам да повървя пеша.

— Бъдете разумен.

— Кой ви изпрати?

Валера въздъхна и потърка очи.

— Имате добри приятели, Мартин. В тоя живот е важно човек да има добри приятели и най-вече да знае как да ги запази — каза той. — Толкова важно, колкото и да разбира кога се е заинатил да следва погрешен път.

— Дали това не е пътят, който минава през Каса Марласка на „Каретера де Валвидрера“ 13?

Валера се усмихна търпеливо, сякаш мъмреше с обич някое непослушно дете.